— Нещо се готви. Не знам какво точно, но връщането на Върховния крал в Ориал не вещае нищо добро. Знаете ли какво се канят да ни накарат да преглътнем? Че е пожелал да се помири с народа си, като дойде да умре близо до него, в своята столица…
— Толкова ли е трудно да се повярва?
Теожен се засмя като човек, изгубил всяка надежда.
— Нямаше да зададете този въпрос, ако бяхте видели краля наскоро. Аз имах тази тъжна привилегия и, повярвайте ми, съжалявам. Труп. Мъртвец. И като си помислиш, че това не бе достатъчно на Божествените… Вече е изгубил всякакъв здрав разум. Погледът му е угаснал. Можеше да е съвършено мъртъв, но не, жив е…
Лорн кимна неопределено, неспособен да изпита и най-малкото съчувствие към Върховния крал. Но ако мъките на краля вече му бяха безразлични, то подозренията на Теожен изглеждаха основателни. Напълно очевидно беше, че кралицата се е възползвала от крайната отпадналост и слабост на съпруга си, за да го върне в Ориал. Несъмнено искаше той да умре тук, но с каква цел?
Огорчен и пиян, графът си сипа още една чаша вино, която пресуши на един дъх.
— Не зная каква пиеса ще се разиграе скоро, рицарю. Но едно е сигурно: цялото Върховно кралство се събра да присъства, с изключение на принц Ирдел, когото обсадата на Арканте задържа много удобно далеч оттук. Прииждат поклонници. Всеки ден пристигат със стотици, така че вече няма и един свободен сламеник в цял Ориал. Видяхте ли палатките край градските порти?
— Да, на идване. Между другото, направо е невъзможно да се влезе през Бялата порта.
Когато пристигна, Лорн видя палатковите лагери, които се простираха пред портите на Ориал. Образуваха нещо като предградия от двете страни на главните пътища. Поклонниците идваха и се установяваха в тях на цели процесии, посрещани от монаси, които им даваха подслон, раздаваха храна и се грижеха за всички прояви на всекидневния живот. Всички тези монаси, облечени в черно, принадлежаха на ордени, които бяха част от Църквата на пожертвания Дракон-крал, която до този момент никога не бе присъствала толкова осезателно в живота на Върховното кралство.
— Вече няколко седмици, откакто Черните свещеници обикалят страната, като навсякъде известяват за скорошната смърт на Върховния крал и подканят народа да дойде на поклонение в Ориал, за да се моли за душата му. Те също са част от някакво съзаклятие.
— Черните свещеници?
— По дяволите! А ако ви кажа, че някои от тях действаха в Аргор, а кралят дори още не беше напуснал Цитаделата? Заговор, казвам ви. И какво има да се чудим?
— Жал — рече Лорн, следвайки мисълта на графа.
— Жал — потвърди Теожен и отново си сипа вино. — Забележете, че Църквата на пожертвания Дракон-крал си върши много добре работата. Никой никога не е виждал толкова набожен и ревностен народ и толкова привързан към своя крал! Докато, спомнете си, само преди шест месеца… Колцина бяхме ние, които не го мразехме?
Лорн не отговори. Не излъга нарочно, но остави графа да си мисли, че той, Лорн, е един от най-верните хора на Върховния крал.
— И ако ставаше въпрос само за народа! — продължи Теожен д’Аргор презрително. — Но и едрите, и по-дребните благородници от цялото Върховно кралство също се стекоха тук. А те не идват, за да се молят за душата на краля. Те имат други интереси, други амбиции. Смъртта на един крал означава възкачването на друг, нали така? Дошло е времето за компромисите, обстоятелствените вярности и за новите полагания на клетви…
Теожен извърна глава и се изплю в огъня, после забеляза предпазливия поглед на Лорн.
И разбра.
— Питате се с какво право съм толкова суров, нали? В края на краищата и аз също дойдох. Аз съм тук, в Ориал, когато можех да си бъда в Аргор, далеч от всички тези низости…
Лорн мълчаливо гледаше Теожен, който стана и се протегна с ръмжене. Графът му се стори остарял, уморен. Помисли си за онези стари кули, които още стоят изправени, но човек се страхува да не се срутят при следващата буря.
— Не грешите, рицарю. Също като другите, и аз съм тук, защото искам нещо. Но не искам същото като тях. Не съм тук заради себе си.
— Тогава заради кого?
— Заради моя син. Той е тук, в затвора. Очаква да бъде съден за предателство. Дойдох да пледирам за неговата кауза.
Лорн прие новината и каза:
— Нито кралицата, нито Естеверис ще посмеят. Няма да оставят синът ви да бъде осъден.
Опрян с две ръце на камината, Теожен беше вперил поглед в огъня.
— Не — каза той. — Не и ако не искат война с Аргор… Но ще ме принудят да се моля. И ще ме накарат да чакам. Докато стоя в Ориал, изглежда така, сякаш съм влязъл в пътя. А и… Дали е погрешно? — обърна се към Лорн, достоен, със замъглени от сълзи очи. — Той е мой син, рицарю. Откакто жена ми почина, само той ми остана. И няма никакво значение дали ме мрази, аз си оставам негов баща. Не мога да позволя да го…