Не довърши думите си.
Лорн стана.
— Съжалявам — рече той.
Теожен си върна гордия вид.
— Защо? Защото вие го заловихте? Това беше на война. Вие и принц Алдеран изпълнявахте единствено дълга си… Глупак! При толкова жени, трябваше да се влюби в Исандра Аркантска. И да се замеси в тази война. Която впрочем вече не интересува почти никого… — графът отново се протегна. — Трябва да подишам чист въздух. Елате с мен.
Облякоха дебели зимни палта и излязоха на нощния студ. Изкачиха се на един обходен път, от който на фона на облачното небе се виждаше да се очертава силуетът на Кралския дворец.
— Ето там всичко се замисля, там се подготвя заговорът — каза графът. — Дори и в този момент. Там Върховният крал умира. Там Естеверис плете интригите си. Пак там кралицата мечтае… Знаете ли защо ви казах всичко това тази вечер, рицарю?
— Не.
— Защото каквато и да е бурята, която се задава, вие единствен все още можете да направите нещо. Каквото и да си мислите, вие сте последният свободен човек във Върховното кралство.
След няколко дни Лорн беше оправдан и възстановен на поста си начело на Ониксовата гвардия. Можеше ли Върховното кралство да се отнесе по друг начин с героя, донесъл Меча на кралете? Естеверис публично заяви, че не може, а кралицата покани Лорн в Двора и го прие любезно, като го поздрави за услугите, които е оказал на Короната, и за тези, които и занапред щеше да окаже. С почтителен поклон Лорн благодари на кралицата и я увери, че си спомня — „с признателност“ — за всичко, което ѝ дължи. Никой не видя погледа, който си размениха в този момент — това беше открито обявяване на война.
В уречения ден пред главната кула на Черната кула Горланс и неговите ониксови гвардейци чакаха, строени в редица под ситен, студен дъжд, да разберат каква ще бъде съдбата им. Не знаеха какво беше решил Лорн по отношение на тях, и ако Горланс не си правеше никакви илюзии, то останалите се питаха дали щяха да бъдат оставени или освободени от длъжност.
Един конник влезе в двора.
Лиам.
Други идваха след него — Йерас, Логан, Кай и всички онези, които бяха останали верни на Лорн. Мълчаливо се подредиха в редица, без да слизат от конете, пред Горланс и неговите хора, застанали за почест.
— Рицари — извика Лиам над главата на Горланс. — От този момент се смятайте за свободни от клетвите, които ви свързват с Ониксовата гвардия. Имате един час, за да напуснете това място. Оставете тук ризниците и пръстените си! Оставете знаците и емблемите си! Оставете завинаги тук всичко, което би могло да напомня, че дори и един ден сте принадлежали към Ониксовата гвардия!
Черните гвардейци на Горланс се поколебаха, размениха смутени погледи, после с наведени глави мълчаливо се разпръснаха. А Горланс остана — скован и неподвижен — като прикован към земята.
Лиам сведе поглед към него.
— Това се отнася и за вас. Сбогом.
Докато хората му се настаняваха в Черната кула, Лорн присъстваше на литургия, отслужвана в катедралата на Ориал. Огромна тълпа се беше струпала в преддверието и дори в съседните улици. Вътре централният кораб и страничните крила бяха претъпкани. Благородници и граждани, дами и господа, нотабили и дипломати се притискаха едни в други. Всички бяха накичени — златни, сребърни бижута, скъпоценни камъни, перли. Всички бяха облечени в коприна и кадифе, брокат и кожи. Всеки искаше да се покаже, да бъде видян и да му завидят. Този лукс контрастираше с черните платна, които — в тази ледена утрин — придаваха траурен вид на мястото. Посветена на Ейрал, катедралата на Ориал беше висока и светла. На суровата зимна светлина колоните и безупречно белите ѝ стени трябваше да искрят от белота. Но този ден службата, която се провеждаше под позлатените сводове, се водеше от принца кардинал Жал. Тя следваше строгия ритуал на Църквата на пожертвания Дракон-крал, а черното — и единствено черното — беше цветът на Дракона-крал и неговите свещеници. Така че катедралата беше изцяло обточена в черно и изглеждаше като подготвена за погребение.
Но чие?
На Върховния крал? Или по-просто на култа към Ейрал? Ден след ден влиянието на Църквата на пожертвания Дракон-крал растеше. Драконът на светлината и на познанието си оставаше драконът титуляр на Върховното кралство и цял век нямаше да стигне неговият култ да изчезне, но Драконът-крал печелеше с всеки изминал ден все повече привърженици. Черните свещеници се налагаха навсякъде. В домовете и в умовете. Както сред простите хорица, които направляваха, така и сред могъщите владетели, които съветваха. А не беше ли и новият изповедник на Върховния крал черен свещеник? До този миг, верен на традицията, Върховният крал винаги беше избирал изповедниците си сред свещениците на Ейрал — белите свещеници. На какво се дължеше този внезапен обрат? Никой не знаеше, но фактите бяха налице: Върховният крал, който чувстваше, че са настъпили последните му часове, се бе обърнал към Дракона-крал, а не към Белия дракон, за да повери на него спасението на душата си. И вдъхновен от духа на Дракона-крал, който бе отвърнал на молбите му, кралят бе пожелал да се завърне при своя народ.