— Всичко ли е готово? — попита Алан.
— Да — отговори Вард. — Ройс се постара да сложи тялото на сигурно място.
Беше изминал един час от откриването на трупа и до момента като че ли нищо не беше проличало. Алан се молеше това да продължи поне до зазоряване. Можеше ли да се надява, че ще мине повече време, преди някой да забележи отсъствието на мъртвия и да се разтревожи? Вероятно не. Мъртвият сигурно принадлежеше към персонала на замъка, което означаваше, че сутринта нямаше да се яви на работа.
— А Беор и Енград току-що ми докладваха — добави Вард. — Нищо не са намерили, но като се има предвид, че е тъмно и при тази буря…
Алан знаеше какво има предвид Вард.
Това, че не бяха открили никакъв белег за нелегално проникване в замъка, нищо не значеше. Някой убиец спокойно можеше да се вмъкне напълно дискретно и търпеливо да изчака подходящото време някъде.
— Зная — каза Алан.
Беше разтревожен.
Замъкът Лариан не беше огромен, но не липсваха скришни места. А не можеха да го претърсят из основи, без да събудят подозрения. Така че Алан беше решил да осигури възможно най-пряк и дискретен надзор. Беше удвоил броя на часовите и увеличил честотата на патрулите. Ониксовата гвардия беше в състояние на бойна тревога, макар външно нищо да не личеше.
Но дали това беше достатъчно?
Опит за убийство, насочен към едната или другата от делегациите, щеше да бъде истинска катастрофа. Независимо дали щеше да е успешен, или не, той щеше да ускори войната. И черните гвардейци нямаше да може да се оправдаят, особено когато станеше ясно, че Алан не беше взел всички необходими мерки, въпреки това, което знаеше.
Часовникът отмери полунощ.
Една врата се отвори и влезе Естеверис, ескортиран от ониксовите гвардейци, но придружен — както се бяха разбрали — само от един телохранител. Алан и Вард не бяха изненадани, когато го познаха. Висок, мургав, с орлов нос и коси, вързани на опашка, Сор Далк беше прокълнатата душа и изпълнителят на мръсните поръчки на министъра. Нямаше никакво съмнение, че Естеверис щеше да избере него. Алан не го харесваше, но поне Далк умееше да мълчи — с него тайната на тази среднощна среща не беше застрашена.
С меча на кръста, Далк остана до вратата, а Естеверис влезе и започна да разглежда залата.
Алан тръгна към него.
— Още веднъж ви благодаря, че приехте тази среща — каза той. — Сигурен ли сте, че никой не ви видя да напускате помещенията на вашата делегация?
— Сигурен съм, принце. Далк се погрижи.
Алан се обърна към Далк, който, с палци в халката на колана, бавно кимна в знак на потвърждение.
— Впрочем — продължи Естеверис любезно — толкова ли щеше да е страшно, ако ни бяха забелязали?
— За момента ми се ще да запазим тази среща в тайна. Така е по-сигурно.
Министърът се поусмихна хитро.
— Като ви слушам, бих могъл да си помисля, че имам достатъчно добри причини да не се доверявам на членовете на моята делегация…
Алан предпочете да не отговаря.
— Искате ли да седнете? — попита той.
— С удоволствие.
Естеверис за миг погледна масата и креслата, после избра огънят да му е от лявата страна. Седна, дръпна широките ръкави на халата си, постави ръце на облегалките и с изпънат гръб и поглед право пред себе си закача.
Минаха няколко дълги минути, отмерени от часовника. Никой не говореше, в тишината се чуваше само пращенето на огъня и виенето на вятъра отвън. Дъждът беше все така проливен, но гръмотевиците се отдалечаваха.
Алан и Вард се спогледаха тревожно.
Вол закъсняваше и те се питаха защо, докато Естеверис оставаше невъзмутим, безразличен, сякаш духът му се беше отделил от тялото му.
— Аз… Мисля, че Великият градоначалник няма да закъснее — почувства се длъжен да каже Алан след известно време.
— Разбира се — отвърна министърът.
Но минутите минаваха, а Вол не идваше.
След четвърт час, понеже вече не издържаше, Алан се обърна към Вард, за да му каже да отиде да види какво става…
… когато най-сетне вратата се отвори.
Появи се Вол, придружен също като Естеверис от четирима ониксови гвардейци и един телохранител — очевидно рицарят Лукас.
— Моля ви да извините нашето закъснение — каза Вол, като влезе забързано. — Но трябваше да заобиколим, за да избегнем риска да ни забележат.