— Но тогава — рече Лорн — второто завещание, онова, което наскоро сте съставили…
— То възстановява правата на Ирдел, което несъмнено беше последният акт на ясна воля от страна на Върховния крал. Принц Алдеран със сигурност е кралят, от когото Върховното кралство скоро ще има нужда. Но короната не му се полага по право. Ако я вземе, Ирдел ще му я оспори и тогава страната ще потъне в гражданска война. Трябвало е принц Алдеран да е първороден. Върховният крал е смятал, че може да го поправи, после се е отказал. Твърде основателно.
— И точно това второ завещание искат да скрият кралицата и Естеверис…
— Да.
Наблюдаван крадешком от Исарис, Лорн се изправи и се протегна. Денят беше дълъг. Беше уморен и съдбата на Върховното кралство му беше безразлична.
— Бихте ли ми направили една услуга? — попита Сибелиус.
— Разбира се.
— Преместете онзи малък шкаф, там, до стената. Само няколко сантиметра, това ще е достатъчно. Така ще можете да повдигнете една дъска на пода. Тази, в която има чвор, виждате ли я?
Лорн последва указанията на архиваря и откри скривалище в пода, в което намери метален цилиндричен калъф, единият край на който можеше да се отвие.
— Какво е това?
— Отворете го.
Лорн се подчини и извади от калъфа навит пергамент. Документът носеше множество печати, сред тях и печата на Върховния крал върху черен восък.
— По принцип — обясни Сибелиус — се правят пет екземпляра на едно кралско завещание. Този тук е… шестият. Той е вашият.
— Не разбирам.
— Когато новото завещание бе изготвено, кралят пожела да ви бъде даден един екземпляр. Тогава бяхте Пръв рицар. Това беше преди да…
Тъй като архиварят не можеше да намери подходящите думи, Лорн му се притече на помощ:
— Преди да обезглавя един ансгорнски принц на дуел.
— Да, преди това. После, тъй като бе оттеглил доверието си във вас, Върховният крал заповяда вашият екземпляр от завещанието да бъде унищожен. Но не можах да се реша да го направя. Не зная защо, но не съжалявам.
— Какво искате да направя с това?
— Не зная. Каквото желаете. Този документ винаги е бил предназначен за вас и ако Върховният крал можеше, убеден съм, че би желал да ви бъде връчен днес. Съвършено автентичен е, не се страхувайте. С него можете да попречите на Алан да се възкачи на трона. Можете да попречите на Ирдел да поведе армия против него. Можете да попречите Върховното кралство да бъде разкъсано, а враговете му да се възползват, за да нападнат границите му. Когато кралят умре, за вас ще е достатъчно да разкриете съществуването на последното му завещание и само Божествените знаят какво ще стане с вас след това. Можете и нищо да не направите. Но едно е сигурно: ще бъдете сам както винаги сте бил. Изборът е ваш.
Лорн помисли доста, после прибра пергамента в калъфа, затвори капачката и го пъхна в палтото си.
— Кой знае за това?
— Вие, аз — отговори архиварят — и той — добави, като почеса Исарис по главата.
Ониксовите гвардейци погребаха Вард два дни по-късно в едно малко гробище в квартала „Кехлибарената ябълка“, където старият ковач беше купил къщата си. Те сами изкопаха замръзналата земя. Цяла нощ бдяха поред. И сами спуснаха ковчега в тясната, замръзнала по краищата яма.
„Нито свещеник, нито речи“ — беше казал Вард.
Желанието му бе зачетено.
Облечени в ризниците си, Лорн и останалите стояха прави и мълчаливи в пустото гробище, под ниското сиво небе. В погледите им се четеше болка. Гърлата им бяха свити.
— Той трябваше да почива в Цитаделата — рече Лорн тихо. — В гробището на квартала на меча.
— Той не би желал това — възрази Нае. — Тук ще почива в мир. Той… Той…
Тя не довърши и дълго мълча, Лорн стоеше до нея и също мълчеше, от уважение към чувствата ѝ.
После тя въздъхна дълбоко и като гледаше право пред себе си, рече:
— В нощта на пожара, когато те намерих полумъртъв в Черната кула…
— Да?
Подозираше какво ще му каже тя.
— Не те освободих аз.
Той кимна. Знаеше.
— Ти беше прикован към пейката за дланите — продължи Нае. — Изпрати ме да търся клещи в сайванта, но вратата беше заключена. Трябваше да я разбия. Това ми отне време. Твърде много време. И когато се върнах към главната кула, те видях да излизаш от пламъците. Пироните още стърчаха от дланите ти. Беше се освободил сам и очите ти бяха черни, черни като… Почти лъщяха. Погледна ме, но не ме видя. Беше страшно. После направи две крачки и се строполи.