— Моля ви — каза Алан.
— Напълно сте извинен — каза Естеверис и учтиво се изправи.
После посочи с ръка креслото срещу своето.
Великият градоначалник разгледа креслото и мястото му спрямо подредбата на стаята. Не намери какво да възрази, но тъй като не искаше да позволи на Естеверис да вземе и най-малка преднина, изчаквайки Алан да го покани да седне, подхвърли:
— Стори ми се, че забелязах, че охраната в коридорите е по-многобройна от обикновено. Заблудил ли съм се?
В погледа на Естеверис пламна недоверие.
— Нещо не е наред ли? — попита министърът.
Хванат натясно, Алан прикри смущението си и се помъчи да измисли някаква лъжа, но не успя.
— Полунощ е — намеси се Вард. — Време за смяна на охраната. Застъпващите се разминават с отстъпващите.
— Разбира се — каза Вол.
Обяснението като че ли убеди и Естеверис.
— Господин Велики градоначалнико, бихте ли заели мястото си? — предложи Алан.
Този път Вол седна.
И зачака.
По знак, даден от Алан, малката стая се опразни мълчаливо. И когато останаха само тримата, той каза полугласно:
— Господа, не е нужно да ви казвам от какво значение са следващите часове. Не съм наивен. Не очаквам от вас да намерите основания за мирно споразумение. Впрочем дори не искам да преговаряте, искам от вас да си поговорите. Поговорете си, господа. Поговорете си като добронамерени мъже, каквито сте. Убеден съм, че заедно ще успеете да поставите основите на разбирателство. Не позволявайте преговорите да завършат неуспешно, защото знаете какво ще означава този провал. И ако ви е невъзможно да гарантирате мира между Върховното кралство и Арканте, тогава дайте най-доброто от себе си, за да отдалечите неизбежността на войната. Защото ето това очаквам от вас, господа. Не мир, а надежда за мир. Тази нощ дайте на всички ни причини да се надяваме.
При тези думи Алан се оттегли.
Щом вратата бе затворена, започна чакането.
Мина един час, после още един. Дъждът престана и дълбока тишина обгърна замъка. Много бързо Алан изгуби търпение и започна нервно да се разхожда пред погледа на Вард, който търпеливо седеше. Залозите бяха такива, че Алан не разбираше как бившият кралски ковач можеше да е толкова спокоен. В този момент Върховното кралство и град Арканте бяха във война или почти. Преговорите не бяха довели до нищо и ако нещо добро можеше най-накрая да се случи, то това се решаваше сега, зад тази врата, към която принцът, против волята си, непрестанно поглеждаше.
Алан искаше да бъде постигнато някакво съгласие, колкото и скромно да беше. Искаше го за доброто на Върховното кралство и на Арканте, но и за Върховния крал, за Ониксовата гвардия и дори — макар да не искаше да си го признае — за себе си. Защото ако трябваше да се налага и да доказва колко струва, ако му се наложеше да се покаже достоен за амбициите, които вече предявяваше, трябваше да докаже и пред себе си, че има способности да бъде велик принц — дори велик крал. Всичко беше на негова страна — казваше си той. Освен потеклото си, той беше красив и харизматичен. Строг. Млад. Слънчев. Образованието, което му беше наложено, беше направило от него стратег, боец и учен. Имаше външен вид и обноски, на които рядко някой устояваше. Що се отнася до мъжете, повечето от тях искаха единствено да го следват и да му служат.
Така че всичко беше на негова страна.
Но Алан единствен познаваше слабостите, пукнатините и тайните, които не му позволяваха наистина да бъде такъв, какъвто е. За известно време беше намерил спасение в бягството. В края на краищата беше едва трети в списъка на наследниците и макар Жал да се беше отказал от правата си над короната, като се присъедини към Църквата, Ирдел оставаше предполагаемият наследник на Върховното кралство, нали така? Алан можеше единствено да бъде принц на Лангър. Можеше да се остави на безгрижието и на нетрайните радости, които животът му предлагаше, докато се изгуби напълно в пиянството, удоволствията и кеша.
Кешът.
Като си помисли за него, Алан усети как по тялото му преминаха тръпки.
Някога тази дрога му беше дала това, което търсеше — забрава, престорена увереност и илюзия за щастие. Както толкова много преди него, и той си мислеше, че може да я овладее. А после беше станало твърде късно, когато разбра, че се е превърнал в неин роб. Колко пъти се беше опитвал да се освободи от нея? Не знаеше, понякога му се струваше, че е успял, но отново се връщаше в удоволствията на нежното, кехлибарено царство на кеша.
Втора тръпка разтърси Алан.