Делегациите стигнаха до отворените врати на кулата. В правилен ред те влязоха и се подредиха в линия, за да изчакат епископа на Стал. Алан сдържа дъха си, докато и последният представител не премина прага.
Но нищо не се случи.
Алан предпазливо размени поглед с Вард.
Бяха ли се излъгали? Дали пък трупът, открит по време на бурята, нямаше нищо общо с протичащите преговори? Дали си бяха въобразили, че в замъка се крие убиец или най-малкото някой натрапник?
Алан не смееше да повярва и въпреки това…
В края на краищата убиецът, ако наистина имаше такъв, можеше да се е отказал. Може би беше предпочел да избяга, след като набързо беше скрил трупа на жертвата си под купчината дърва? А може би предвиждаше да удари по-късно.
По-добре беше да е предпазлив.
Когато на свой ред епископът на Стал и неговите съветници също пристигнаха, Алан не видя мъжа, който изскочи от една група слуги. Обърна се едва когато чу виковете:
— За Арканте! За Ирелис! За Арк…
И видя само блъсканица.
— Вард! — нареди той. — Затворете вратите на кулата! Затворете всички вътре!
Сигурен, че заповедта му е била изпълнена, той вече тичаше към хората, струпали се около брат му.
— Дръжте го! — извика някой.
— Внимавайте! Той има черен меч!
— Епископът е ранен! — извика друг, докато Алан разблъскваше тълпата с лакти.
Уплаши се.
Черно острие. Бяха ранили брат му с черно острие! Но кой можеше да е заповядал такова нещо? И защо?
Един мъж със сгърчено, окървавено лице се бореше и ругаеше под тежестта на тези, които — свещеници, стражи, секретари — го държаха на земята.
— Отведете го! — нареди Алан. — Завържете и го пазете добре!
Като изблъска грубо два гърба, той най-накрая успя да стигне до Жал, който лежеше на една страна и се държеше за хълбока.
— Жал…
Наведе се и обърна брат си по гръб. Измежду свитите пръсти на Жал течеше кръв. Беше много пребледнял и не изглеждаше в състояние да отговори, нито да чуе.
— Помогнете ми. Трябва да го пренесем вътре.
С помощта на Ройс и Беор Алан повдигна брат си и го понесе, ескортиран от други ониксови гвардейци, които му проправяха път.
— И намерете този черен меч! — извика той през рамо точно преди да излезе от двора.
Въпреки всичките му усилия преговорите завършваха с неуспех и на обяд Върховното кралство официално щеше да е във война с Арканте.
Но това не го интересуваше.
Единственото, което имаше значение, беше да спаси брат си, ако все още беше възможно.
Пролетта на 1548 година
Събранието на Ирканс
Понякога наричаха Пазителите Ирканци. За някои те бяха чисти духове. Те съставляваха Събранието на Ирканс и съблюдаваха за доброто изпълнение на желанията на Дракона на съдбата.
— Звездата на Рицаря с меча продължава да блести и все със същия мрачен блясък — каза Първият пазител.
— Но този, чието име беше Лорн Аскариан, загина — продължи Четвъртият.
— Следователно той не беше Рицарят с меча — каза Третият пазител. — Кой може да се съмнява в това сега?
Той тържествуваше и въпросът му беше косвено отправен към Седмия пазител, чийто противник беше открай време. За последен път Седмият му се беше противопоставил, твърдейки, че Лорн и Рицарят с меча — чиято важност за съдбата на Върховното кралство беше показана от звездите — са един и същ човек. Дори беше убедил в това Събранието за сметка на Третия, който сега му го връщаше.
Но Седмият пазител беше прекомерно горделив, тъй че отговори:
— Река може да напусне леглото си — каза той. — Може би плановете на Сивия дракон са се променили и…
— Достатъчно — прекъсна го Първият спокойно и властно.
Седмият замълча и около голямата каменна маса настъпи тишина.
Тя имаше формата на пръстен и на нея бяха издълбани старинни руни. В центъра ѝ се рееше сфера, над която падаше колона от бледа светлина и която блестеше със седефено сияние. Иначе стаята, която видимо беше огромна, тънеше в дълбок мрак, в който Ирканците едва се виждаха. Всеки беше седнал на мястото си — определено за него веднъж и завинаги. Носеха мантии с широки качулки в цвят на пепел, тъй като сивото беше цветът на Сивия дракон.