— Това може да е достатъчно.
— За проява на сила? Несъмнено, както можете да видите. Но не и за обсада на такъв богат и могъщ град като Арканте. Ако иска да има и най-малък шанс за успех, кралицата ще трябва да свика армия от наемници. Вестфалд е пълен с такива, но добрите наемници струват скъпо, много скъпо. А обсадата е колкото продължително, толкова и несигурно начинание. И ако кралицата не го знае, нейните министри и генерали ще ѝ го кажат. Обсадата на Арканте ще разори Върховното кралство, госпожо.
Тъй като Исандра не казваше нищо, Фелн добави:
— Кралицата е горделива, завистлива, ревнива и перверзна. Амбициозна. Жестока. Не е завладяла сърцето ми, но трябва да призная, че не е нито идиотка, нито луда. Тя няма да позволи вашата разправия да доведе до гибелта на Върховното кралство — заключи той.
Всъщност прекрасно си представяше как кралица Селиан стига до крайности. Защото ставаше въпрос наистина за разпра между нея и Господарката на Арканте. Кралицата ненавиждаше Исандра от години, до такава степен, че Фелн се питаше дали не беше върнала традицията на полагането на клетва в деня на свети Аргюс единствено заради удоволствието да принуди Исандра да коленичи публично пред нея. Каквото и да се кажеше, кралицата беше достатъчно отмъстителна, за да го направи, и той го знаеше.
— Ще ми се да ви повярвам — каза Исандра.
Тя също познаваше кралица Селиан.
Даже я познаваше твърде добре и въобще не обвиняваше херцог Дьо Фелн. Беше слушала съветите му през последните седмици, но сама беше решила да не отстъпи пред исканията на Върховното кралство. Но дали беше взела това ужасно решение, водена от правилни подбуди? Дали наистина беше мислила за доброто на своя град? Понякога се съмняваше и се страхуваше, че ще открие — дълбоко в сърцето си — една непоносима истина. Тя също си имаше причини да мрази кралицата.
Все пак оставаше една надежда.
Дори в този момент течаха преговори между Върховното кралство и Арканте. Провеждаха се в пълна тайна, надзиравани от Ониксовата гвардия и под арбитража на епископа на Стал, който всъщност беше принц на Върховното кралство. Беше решено преговорите да се проведат тайно, за да се гарантира — по възможност — искреността на дебатите и да се осигури мирът. Дали Фелн знаеше нещо? Беше възможно, но не и сигурно. Исандра нямаше представа за това и щеше да ѝ е доста трудно да обясни защо бе пожелала да държи херцога настрана. Старо недоверие, несъмнено. Той имаше ли интерес мирът да възтържествува? Този циничен интригант нямаше ли да спечели повече, ако Върховното кралство бъдеше отслабено и разделено от една непопулярна обсада?
Тъй като Господарката на Арканте продължаваше да мълчи, Дънкан дьо Фелн се заблуди. Помисли си, че тя е на път да се откаже и каза:
— Да отстъпите пред капризите на кралицата означава да отстъпите пред силата против правото. Върховният крал е в уединение, но той все още царува. Каквото и да твърдят кралицата и марионетките, назначени от нея във Върховния съд, васалите на краля могат и са длъжни да полагат клетва единствено пред него. Лично.
— Зная го…
— За момента кралицата твърди, че именно към Върховния крал се изразява почитта, но чрез нея. А какво ще бъде утре? Какво значение ще има този малък нюанс, когато кралицата привикне едрите и дребните васали да коленичат пред нея? Пред нея, госпожо. Пред нея и пред никого другиго.
Фелн хвана ръката на Исандра. Тя не я дръпна.
— Повярвайте ми — каза той сериозно. — Всичко, което кралицата предприема, има само една цел: да подготви Върховното кралство за деня, когато ще пожелае да седне на ониксовия трон…
— Никога — отвърна Господарката на Арканте със стиснати от ярост челюсти.
Дръпна ръката си и отново потъна в гледката на подготовката за обсадата. Тъй като мълчанието се проточи, Фелн скоро се почувства излишен. Той се поклони и като докосна почтително сърцето си с ръка, без да каже и дума, се оттегли. Един час по-късно, когато вече напълно се беше стъмнило, той дискретно напусна Арканте, като се съмняваше, че ще го види отново по друг начин, освен в пламъци.
Пролетта на 1548 година
Херцогство Сарм
Но тя толкова силно го беше обичала с тялото и душата си, че сякаш смъртта нищо не можеше да промени. Дните минаваха. Както и нощите. Без покой.