Не по-малко от петдесет конници придружаваха херцогинята този ден. По принцип двайсетина бяха достатъчни за обикновени пътувания в границите на херцогството. Но напоследък докладите на шпионите бяха станали тревожни, така че успяха да убедят херцога да вземе изключителни мерки. На въпросите на съпругата си беше дал фалшив отговор, за да не тревожи никого, без да се налага: херцогството беше призовано да се бие заедно с Върховното кралство в конфликта, който се очертаваше с Арканте, и трябваше да се вземат мерки още отсега. Херцогинята не беше глупава, а освен това беше осведомена от собствените си шпиони. Знаеше, че опасността не идва от Арканте и неговите съюзници, а от Валанс — братското херцогство.
Херцогинята запали пурата си, наслади се на първата глътка тютюн, после бавно продължи да пуши, като се мъчеше да се отпусне със затворени очи и облегната назад глава. Наистина това място я успокояваше повече от което и да било друго. Обикновено живееше във Вила Ливия само през лятото. Сега я преоткриваше през пролетта и си мислеше, че може да живее тук през цялата година.
Хубава мечта, разбира се.
— Добър ден, майко.
Отвори очи и нежно се усмихна.
— Добър ден, Алисия.
Усмивката ѝ застина.
Не беше виждала Алисия от зимата и сега я виждаше все така повехнала. Новините, които получаваше в двореца Лауренсини в Аленсия, не ѝ бяха позволили да прецени състоянието на дъщеря си. Разбира се, знаеше, че е нещастна. Знаеше всичко за смъртта, която я бе връхлетяла и съсипала. Но бяха изминали шест месеца, откакто смъртта беше отнесла оногова, когото Алисия обичаше. Херцогинята се беше надявала… Не. Херцогинята беше искала да вярва, че дъщеря ѝ се чувства по-добре.
Почувства се виновна — чувство, което рядко изпитваше.
И това, че си казваше, че задълженията ѝ на херцогиня бяха по-важни от майчинския ѝ дълг, не я утеши. А всъщност именно заради този принцип днес беше тук.
Докато я целуваше, Алисия видя как изненадата в погледа на херцогинята отстъпи място на тъга и на известно разочарование. Сякаш виждаше собственото си отражение в някакво безмилостно огледало. Смути се. Чувство, напомнящо срам, я накара да се почувства несигурно, но нищо не показа.
И за какво?
Алисия знаеше, че майка ѝ няма да направи нищо, за да я утеши. Още си спомняше деня, когато трябваше да бъде убита заради падане и счупен крак една кобила, която тя обожаваше. Тогава беше на единайсет години и беше напълно съкрушена, още повече че тя я яздеше, когато колибата ѝ беше паднала. От херцогинята разплаканата Алисия получи правото да чуе само тези думи: „Не трябваше да падаш.“ Единствен баща ѝ я беше подкрепил, като я остави да се наплаче на воля в ръцете му.
Алисия поздрави Елда.
Както винаги тя стоеше права и встрани. Както винаги беше облечена в сиво и бежово. И както винаги мълчеше, като наблюдаваше всичко. Двете с херцогинята се бяха запознали в манастира. Бяха на една и съща възраст, но Елда изглеждаше по-стара с десетина-петнайсет години. Също като чертите ѝ, и силуетът ѝ беше слаб и без никаква грация.
Елда отговори на поздрава на Алисия с кимане на глава.
— Ела — каза херцогинята, като стана. — Да се поразходим.
Забрави пурата си на масата, хвана дъщеря си за ръка и я поведе към алеята с кедрите. Алисия с облекчение видя, че Елда — без обаче да ги изпуска от поглед — не идва след тях. Като дете Алисия дълго време беше убедена, че Елда е вещица. Днес разпознаваше в нея черната съвест на майка си; тази, чиито съвети винаги бяха правилни, но рядко белязани с милосърдие. Тя беше гласът, който никой не искаше да чуе, но се налагаше да слуша — гласът на необходимостта и на дребните споразумения с правдата и морала в името на висши интереси.
Няколко войника ги последваха от разстояние, други тръгнаха от двете страни на алеята, като наблюдаваха околностите, майката и дъщерята повървяха известно време мълчаливо под сенките на кедрите, под клони, полюшвани от лек ветрец. Херцогинята вървеше спокойно, след малко каза:
— Баща ти купи това място за мен, знаеш ли?
— Не, не знаех.
— Подари ми го, когато разбра, че съм бременна с Енцио. Гадателите уверяваха, че ще родя момиче, но баща ти беше убеден, че ще е момче. Не искаше и да чуе за друго. Син! Беше полудял от радост.