Брат Гардион тръгна.
Илас беше чул последната заповед, дадена от Едрас. Двамата мъже се спогледаха загрижено и командорът се почувства длъжен да добави:
— Никога не се знае.
Илас кимна.
Макар че перспективата Ярл или човекът, когото водеше, да бъдат ранени, не беше най-тревожната.
— Ето я Тъмнината — зловещо каза един от братята.
Ярл идваше в галоп от североизток по стария имелорски път, който минаваше през гората. От тази страна на небето вече беше тъмно и Тъмнината излизаше сред дърветата. Тя можеше да приема различни форми. Имаше ветрове, камъни, дъждове и блата на Тъмнината. Тук Тъмнината беше гъста и тъмна мъгла, осеяна с пурпурни вени, които слабо просветваха. Изглеждаше като жива, сякаш привлечена от пътя, който покриваше след монаха рицар.
Нямаше нужда Ярл да се обръща назад, за да разбере, че е преследван от нощта и Тъмнината. Отначало се беше надявал, че свещените стълбове, които братята бяха забили от двете страни на стария път, ще са достатъчни, за да държат Тъмнината настрана. Обикновено беше така около командерията. Но тази нощ не беше като другите и Тъмнината, която обичайно се ограничаваше до дълбините на горите, изглеждаше толкова мощна, колкото беше по времето на Мрака, преди светът отново да стане плодотворен. Въпреки глифовете, които ги красяха, тя поглъщаше белите стълбове покрай пътя със същата лекота, с която беше преминала другите, забити там, където започваше гората, сякаш това бяха обикновени дървени стълбове.
Оглушал от чаткането на копитата на жребеца, Ярл притискаше Леня към себе си с едната си ръка. Тя беше неподвижна и главата ѝ се поклащаше в ритъма на препускането. Той се надяваше тя да е само в безсъзнание. Можеше ли раната на главата ѝ да е по-сериозна, отколкото му се бе сторило? Може би. Но сега не беше моментът да се притеснява за това. Мислеше, че ще може да се върне навреме и не се съмняваше, че братята му щяха да чакат по последния миг, преди да затворят вратите на командерията. Но въпреки всичко не беше сигурен, че конят му няма да бъде обзет от внезапна слабост или да падне. И най-вече трябваше да внимава за Тъмнината, която напредваше, а конят му видимо се уморяваше. Чувстваше присъствието ѝ — жадно и ледено — в гърба си, сякаш беше вълна, която се разбива, готова да го погълне.
Петстотин метра.
Оставаха му само петстотин метра, но нощта почти се беше спуснала и Тъмнината приближаваше.
В командерията всички бяха готови.
— Наблюдавайте внимателно, братко Реал! — нареди командор Едрас откъм обходния път. — Дайте време на брат Ярл до последния слънчев лъч. Но не чакайте и секунда повече, преди да дадете сигнала! Иначе ще обречете всички ни!
Застанал на върха на камбанарията на параклиса, Реал не отвръщаше поглед от залязващото слънце, но направи знак, че е чул. В далечината слънцето вече беше като златно-розова локва по върховете на черните борове. В нощното небе вече ясно се виждаха млечните извивки на Голямата мъглявина.
— Ето го! — предупреди Едрас.
И наистина Ярл идваше в галоп, а мъглите на Тъмнината се затваряха зад него и докосваха задницата на коня му — запенен и полудял. В мъглата безформени силуети скачаха, ръмжаха, посягаха с нокти и челюсти.
— Бъдете готови! — нареди командорът на братята, които чакаха да затворят вратата. — При сигнала затворете, без да се колебаете! Каквото и да се случи!
Братята знаеха, че нямат избор. Но мисълта да обрекат на сигурна смърт един от тях им беше непоносима.
— Братя, не проявявайте слабост. Заклевам ви.
Странен, далечен крясък наруши тишината. Беше известяването на пълната нощ — празник за Тъмнината.
Брат Илас сдържаше дъха си.
Погледът му се движеше от хоризонта до камбанарията, от камбанарията до пътя, после се върна към хоризонта. Ярл вече беше на един хвърлей разстояние от двете тежки открехнати крила на вратата, но последният лъч щеше да изчезне. Само след миг нощта щеше да настъпи и изглеждаше, че Тъмнината — като огромно море — ще покрие света.
Камбаната отекна.
Братята забутаха крилата.
Ярл пришпори.
— Яху!
Конят скочи с цвилене.
Крилата на вратата се затвориха в последния миг. Глифовете, издълбани в дървото с ейралски букви, проблеснаха за секунда в бяло сияние. Отекна злокобен вой, докато Тъмнината се отдръпваше от командерията и оставаше на разстояние като море, което отстъпва около остров при отлив.
В командерията за миг настана мълчаливо вцепенение…
Последвано от победни викове.