— Учителю! — извика внезапно Рилт.
Леня току-що беше отворила очите си, пълни със страх. Изведнъж дълбоко си пое дъх и се изправи, сякаш ѝ беше липсвал въздух, сграбчи чирака за яката и умолително продума:
— Идват! Те… Не бива да… Мечът! Аз… Отец Домн… Отец Домнис! Трябва… да… говоря с него… Отец Домнис… Мечът на кралете! Не бива да… Мечът… на… кр…
Не можа да довърши.
Пръстите ѝ продължаваха да стискат бялата дреха на чирака, но тя отново изгуби съзнание. Смутен, Рилт я задържа и внимателно сложи главата ѝ на възглавницата, преди да се обърне към Ярл и Едрас с питащ поглед.
Чувайки по коридора шум от забързани стъпки, Ярл се обърна към вратата. Брат Илас отвори. Беше въоръжен и леко задъхано каза:
— Трябва да дойдете.
— Какво става? — попита Едрас.
— Конници. Пред вратата са.
Когато стигна до обходния път над вратата на командерията, повечето от братята рицари вече бяха застанали на стената. Освен дългата ризница от стоманени халки, която носеха от сутрин до вечер, те бяха сложили и шлемовете си с кръстообразен процеп за очите и бяха грабнали големите щитове с изображението на Ейрал. Всички бяха еднакво решителни, чираците, облечени в подплатени ризници, довършваха зареждането на арбалетите, които — подредени в една линия — чакаха само да бъдат сложени на рамо.
Командорът се приближи до бойниците и уверено рече:
— Аз съм командор Едрас.
Отвън имаше двайсетина конници, мръсни и окъсани, яхнали изтощени коне. Носеха най-различни ризници от дебела кожа. Шлемове и качулки съвършено скриваха лицата им в тъмнината, но на командора му се стори, че въпреки това може да различи твърдия, жесток блясък в погледите им. Кои бяха те? Разбойници или войници? Наемници? Дезертьори?
От групата се отдели конник в яркочервено наметало.
Едрас беше доблестен и благочестив мъж. И въпреки това трябваше да сдържи потреперването си, когато разпозна извивките, красящи шлема, и черната стоманена ризница на конника. Изискани, елегантни, те бяха в същото ярко червено като плаща, който покриваше раменете му, и не оставяха никакво съмнение относно този, който ги носеше.
Това беше свещеник на Елвантир — Драконът на Тъмнината.
— Искаме момичето — заяви той с глас, който шлемът променяше и правеше още по-ужа̀сен.
Командорът не отговори.
Наоколо Тъмнината беше навред, докъдето поглед стига. Командерията беше обгърната отвсякъде, но това не беше попречило на свещеника и неговия отряд да дойдат до нея. По копитата на коня му висяха парцали от черна мъгла, а покривалото му беше толкова бледо, че изглеждаше призрачно на светлината на Голямата мъглявина.
— Тя е сред тези стени — продължи свещеникът. — Отворете вратите си.
— Вратите ни ще останат затворени — каза спокойно Едрас.
По гърба му се стичаше ледена пот. Но ако свещеникът на Елвантир черпеше от Тъмнината страховитите си сили, това означаваше също така, че има причини да се бои от магията на Ейрал. Против действията на Тъмнината свещените глифове на Белия дракон пазеха малката командерия по-добре от каменните ѝ стени.
Поне до известно време.
Скрит зад шлема си, свещеникът известно време гледа внимателно Едрас. После бавно обиколи с поглед бойниците, сякаш преценяваше защитните сили на командерията.
— Предай момичето — повтори той. — Предай момичето и ние си тръгваме.
— Не. Сега вече Ейрал я пази.
Свещеникът се изсмя.
— Както желаеш…
Даде знак за тръгване и бързо той и хората му се обърнаха и изчезнаха в тъмнината и черната мъгла.
След кратък размисъл командор Едрас заповяда да се съберат веднага и повика братята-рицари в параклиса, с изключение на неколцина, които останаха на стените, за да дежурят.
— Как е тя? — попита той Ярл, който го чакаше пред параклиса.
— Все така в безсъзнание. Рилт е при нея, но не мисля, че животът ѝ е в опасност. Млада е и е по-силна, отколкото изглежда. Нуждае се само от почивка.
— Съмнявам се, че дълго ще може да си почива тук…
Влязоха.
Параклисът беше повече от скромен. Островърхите му прозорци бяха без стъкла, а по стените нямаше никаква украса. Нямаше пейки, братята се молеха прави или на колене върху голите плочи. Олтарът представляваше голямо парче бял камък, леко поогладен.
С Ярл до себе си, Едрас застана с гръб към олтара и изчака десетината братя рицари да се съберат пред него сред войнствено потропване на халки и ремъци, държеше шлема си под мишница, а ръката му лежеше върху дръжката на меча. Виждаха се само посивели или побелели глави, тук-там плешиви. Само мрачни, решителни лица. Само спокойни погледи. Всички бяха ветерани. Знаеха, че моментът е много сериозен и не се страхуваха. Опитът и вярата закаляваха решимостта им.