Също като тях Родлан се питаше какво беше тръгнал да прави Асранир и защо ги беше оставил сами. Изоставяше ли ги? Но в такъв случай защо си беше направил труда да ги предпазва? Със сигурност не беше от душевна доброта. Освен това, все още се нуждаеше от тях, нали? Тъпачката, която преследваха още от Вейлд, нямаше да излезе сама от тази командерия.
Като прогони тези въпроси от ума си, Родлан заповяда:
— Естал, погрижи се за огньовете! Йорг, ти поемаш първата стража. Олам и Калгрин, идете при конете. Внимавайте най-вече да са добре завързани.
Иначе никой не беше гладен, а и отдавна и последният мях с вино беше изпит, така че беше безсмислено да се пазят хранителните припаси. Не беше необходимо да се организират и смените на стражите. Но все трябваше да се прави нещо, макар че Родлан се съмняваше, че той или някой друг ще може да заспи…
От височината на хълма, на който се бяха разположили наемниците, можеха да се видят огньовете на малката командерия в далечината. Изглеждаше доста безпомощна и изолирана, изгубена под огромната мъглявина на звездното небе.
Колкото до свещеника на Елвантир, той беше изчезнал в тъмното.
Асранир съвсем не се беше отдалечил.
Щом като се изгуби от погледа на другите, той слезе от коня и седна на земята със скръстени крака, като само главата и раменете му се подаваха над мъглата. Носеше качулката си и шлема от черна стомана с яркочервени орнаменти. Беше сложил ръцете си, облечени в ръкавици, върху коленете, гърбът му беше изправен, а погледът — прикован в далечината, безизразен, извън този свят.
Когато мигът настъпи, той се остави с тяло и душа на Тъмнината. После с глас, който идваше от дъното на гърлото му, започна дрезгава, бавна, дълбока песен, която призоваваше към него мощта на Елвантир.
— Чувате ли? — попита изведнъж един от наемниците.
Родлан напрегна слух.
— Тишина! — заповяда той тихо.
Останалите млъкнаха и се заслушаха, никой не помръдваше.
— Това е свещеникът — каза Родлан. — Той… той пее.
Веднага почувства, че нещо не е наред.
Песента на свещеника беше странна. Сякаш се чуваше съвсем ясно и в същото време беше твърде далеч, за да бъде доловена.
— Може би се моли… — предположи Олам.
— Да — отвърна Родлан. — Може би.
Смутен, той помисли малко и добави:
— Асранир каза, че това е… Свещена нощ. Може би затова се моли.
И неуверено вдигна рамене.
— Свещена нощ! — изръмжа един от наемниците.
Изплю се на земята с омраза и ярост, но в неуверения му поглед, с който огледа наоколо, се четеше страх. Инстинктивно, без дори да си дават сметка, всички се събраха в центъра на кръга, който ги пазеше, колкото се може по-далеч от Тъмнината. Обземаше ги скрит страх. Отначало Родлан си помисли, че песента на свещеника беше причина за това. Протяжна, страховита, тя караше вътрешностите им да се преобръщат. Но не, имаше нещо друго…
Конете станаха неспокойни.
Родлан усещаше, че сърцето му бие все по-силно и се втренчи в мъглата, която ги обгръщаше. Нещо ставаше, чувстваше го. Нещо ужасно и опасно. Родлан се обърна натам, накъдето беше тръгнал Асранир, сякаш се надяваше да го види, че се връща.
Напразно.
— Гл… Гледайте! — каза един от наемниците. — Мъглата. Тя…
Станала още по-плътна, мъглата около тях се издигаше нависоко. Като че ли някаква сила я тласкаше към невидимата стена, издигната от свещеника, и тя се опитваше да я премине.
Родлан се завъртя няколко пъти около себе си.
Мъглата на Тъмнината неумолимо се издигаше и той нищо не можеше да направи.
— Какво ще правим? — попита го наемник на име Вел.
Той не отговори, устата му беше пресъхнала, а стомахът му се беше свил от страх.
— Всички ще изпукаме! — извика Вел. — Аз се махам!
За малко и други да тръгнат с него към конете, но като се съвзе, Родлан го задържа за ръкава.
— Вел! Какво правиш?
— Махам се! И дума да не става, че ще остана тук да чакам да…
— И къде ще отидеш? А? Къде?
Вел не отговори.
— Погледни, по дяволите! — настоя Родлан. — Погледни наоколо! Наистина ли искаш да се хвърлиш навън? Ама върви, моля ти се! Но повярвай ми, тук все още сме на сигурно място.
Вел се отскубна със силно движение с рамо. Трепереше, но като че ли разумът му се връщаше.
— А, така ли? Ти пък какво ли знаеш?
— Отвори си очите, Вел. Още сме живи, нали?
— И докога?
Родлан вдигна рамене.
— Прави каквото искаш — каза той. — Свободен си да се самоубиеш. Това се отнася и за вас — добави той, като се обърна към другите трима-четирима, които бяха тръгнали след Вел.