Обаче Тъмнината продължаваше да се надига.
Сега вече ги обграждаше стена, висока около два метра. В мъглата се виждаха някакви призрачни пурпурни форми. Те плуваха на вълни, сякаш носени от капризни течения. Повечето преминаваха слепи и безразлични. Но някои като че ли се интересуваха от наемниците. Приближаваха се и извръщаха към тях празните си орбити. Или поне Родлан си го представяше така. Поне това си мислеше, че вижда или може би си въобразяваше, докато погледът и душата му се губеха в сенките, които бяха толкова дълбоки и толкова…
Готови да го приемат?
Призив ли беше почувствал?
Стенания го освободиха от вцепенението му.
Паникьосани, конете се блъскаха, опъваха кожените ремъци, които ги държаха за муцуните. Освободиха се и побягнаха.
— Не се опитвайте да ги върнете! — изкрещя Родлан, когато видя, че конете изчезват в Тъмнината.
Ненужна заповед.
Родлан забеляза, че погледите на хората му са празни, сякаш са омагьосани. Самият той също чувстваше как го обзема някакво вцепенение. Изведнъж си даде сметка, че напевната песен на свещеника го люлее, отнася, успокоява и притъпява волята му.
Съпротивляваше се с всички сили.
— Асранир! — изрева той. — Асранир!
Сега вече разбираше.
„Тази Свещена нощ е неочаквана придобивка. Скоро всичко ще свърши. По волята на Елвантир и благодарение на родената от него Тъмнина.“
Скоро всичко ще свърши…
— Асранир!
В този миг Тъмнината се изля като прилив, който отнася дига, и Родлан си спомни уплашено, че свещеникът беше начертал руните на кръга за защита с меч за жертвоприношения.
Изкрещя, когато Тъмнината го погълна.
Свещеникът на Елвантир се усмихна под шлема си, когато Тъмнината прие душите, които ѝ принасяше в жертва. В мъглите се пробуди сила, която бързо започна да расте.
Когато Леня се събуди в лечебницата на командерията, брат Ярл беше до нея. Тя искаше да се изправи, но той я спря с внимателно, но силно движение на ръката.
— Спокойно — каза той. — Спокойно. Тук сте на сигурно място.
Тя погледна наоколо си. Сините ѝ очи блестяха от тревога на светлината на свещите, бледото ѝ лице контрастираше на фона на черните ѝ коси.
— Къде съм?
— В командерията „Гората на Гилдер“. Аз съм брат Ярл, спомняте ли си?
— Колко…? Колко време съм спала?
— Само няколко часа. Още е тъмно.
Тогава тя разбра, че е облечена в чиста нощница и докосна с върха на пръстите си превръзката, която пристягаше челото ѝ.
— Превързах раните ви — обясни Ярл. — Скоро ще сте на крака. Имате нужда просто от почивка.
— Къде са ми дрехите?
— Чисти и изгладени — каза монахът рицар. — Ще ви ги донесат.
— Искам ги сега. Трябва да тръгвам.
— Никъде няма да ходите.
Тя се ядоса:
— Но аз трябва да тръгвам!
— Не и през нощ на Тъмнината.
— Нощ на…
Не довърши, поразена.
— Тук сте на сигурно място. Тъмнината не може да премине нашите порти. Вие сте под наше покровителство. И под покровителството на Ейрал.
С показалеца си Ярл се прекръсти на сърцето.
— Тогава утре — каза Леня решително. — Ще тръгна утре на зазоряване.
— Изтощена сте. Имате нужда да възстановите силите си.
— Утре…
Ярл погледна младата жена и не му беше трудно да разбере, че решителността ѝ беше напълно категорична. Именно тази решителност я беше довела чак дотук, като беше преодоляла изпитания, които монахът рицар можеше само да си представи. Но и точно тя за малко не я беше погубила.
— Толкова спешно ли трябва да се срещнете с отец Домнис? — попита Ярл.
Стресната, тя се вгледа в него. Точно както той очакваше, тя не си спомняше какво беше казала, когато за миг бе дошла в съзнание малко преди това.
— Как…? Как разбрахте?
— Преди малко, когато не бяхте на себе си, проговорихте. Изглеждаше като че ли бълнувате, после отново изгубихте съзнание. Молехте да ви отведат при отец Домнис. Звучеше като въпрос на живот и смърт.
Погледът на момичето се замъгли.
— Да… Много е важно.
— Защо?
— Трябва да му предам едно съобщение. Изключително важно съобщение.
— Но не искате нищо да ми кажете за това.
— Не.
Ярл въздъхна.
— Ние сме готови да ви помогнем. Но ще трябва да говорите с нашия командор. Каквато и да е тайната ви, с него тя ще е добре запазена.