Леня помисли. После примирено каза:
— Приемам.
— Добре — каза Ярл. — Искате ли да отида да го доведа сега?
— Да. Благодаря.
Монахът рицар стана. Нарочно не беше казал нищо за Меча на кралете.
— Последно нещо…
— Да?
— Един свещеник на Елвантир ви преследва. Знаете ли кой е?
— Казва се Асранир — каза девойката с разтреперан глас. — Той… Той тук ли е?
— Какво иска от вас?
— Иска да изтръгне от мен една тайна. Но по-скоро ще се убия, отколкото да попадна в ръцете му!
— Трябва ли да се боим от него?
Леня не отговори, но погледът ѝ, едновременно тъжен и ужасѐн, беше повече от достатъчен.
В коридора Ярл намери Рилт, който чакаше пред вратата.
— Пази я — каза той. — И най-вече да не напуска тази стая.
Новакът кимна, че е разбрал.
— И… И внимавай много с нея — добави монахът рицар полугласно.
Новакът отново кимна, но този път не така уверено.
Ярл тръгна, като си мислеше за Леня.
Беше убеден, че направи добре, като не спомена Меча на кралете. Благодарение на това девойката беше казала повече, отколкото си мислеше, и сега той беше убеден, че тайната, която тя пазеше, се отнасяше до изгубения меч на Върховните крале. Дали беше намерена? Свещениците на Елвантир бяха отшелници. Те не напускаха сенките на своите храмове за нищо и никакво. Но какъвто и да беше истинският залог в цялата тази работа, Леня не казваше всичко. Без съмнение от предпазливост или от недоверие. Или може би просто защото трябваше да крие компрометиращи истини.
Изведнъж камбаната заби тревога на оръжие.
Когато излезе на двора, камбаната продължаваше да бие. Неколцина монаси рицари бързаха да се качат на стените, но повечето вече бяха там, обърнати навън, с шлемове и щитове, неподвижни като въоръжени статуи.
Ярл спря един новак, който минаваше.
— Иди да намериш Рилт в лечебницата. Кажи му да ми донесе шлема и щита.
— Да, месир.
Като освободи новака, Ярл прекоси двора с големи крачки и изкачи, като ги взимаше по четири, стъпалата, които водеха към обходния път над главната порта. Камбаната млъкна в мига, когато той стъпи там. Бързо забави крачка — над командерията внезапно се спусна тревожна тишина. И той зае мястото си на бойниците, а в това време се надигаше немощно стенание, което не идваше от вятъра.
Тъмнината пееше и песента ѝ беше призив.
В мъглите се приближаваха силуети, които се виждаха до бедрата. Като че ли прииждаха от всички страни. Сиви. Безплътни. Костеливи рамене и изпъкнали ребра, хлътнали кореми — вървяха напред прегърбени, а ръцете им се поклащаха.
Вампирки.
— Идват от гората — каза Едрас.
Ярл извърна глава към командора, който не изпускаше Тъмнината от очи, и продължи:
— Отвръщат на призив.
— Призивът на жреца…
— И на Тъмнината.
Вампирките бяха трупове, обладани от Тъмнината.
Монасите рицари знаеха, че гората ги приютява. Дори на няколко пъти бяха правили експедиции против тях, когато бродеха прекалено близо до пътеките и застрашаваха пътниците. Но не знаеха, че са толкова много. И най-вече никога не ги бяха виждали да излизат от гората, дори в най-тъмната и страшна Нощ на Тъмнината.
— Проклет жрец — рече Едрас през зъби.
Ярл се обърна и дочу стъпките на Рилт.
Сложи си шлема, който младежът му подаде, после взе щита си в ръка.
— Благодаря, Рилт.
Новакът не отговори.
Стоеше като истукан, хипнотизиран от ужасната гледка, която се разкриваше отвъд стените.
Все пак Ярл успя да привлече погледа му.
— Всичко е наред, Рилт. Ще ги отблъснем.
— Да, месир — каза младият гигант, като се мъчеше да изглежда спокоен. — Простете ми.
— Само лудите не се страхуват, Рилт. Истинската смелост не е в това да победиш тези страхове, а да не им обръщаш внимание. Разбираш ли?
— Да, месир.
— Сега се върни при нашата болна. Искам да я заведеш в църквата и да се затворите там с другите нови.
— Въоръжете се — каза командорът. — Но се барикадирайте и не се опитвайте нищо да правите. Каквото и да се случи.
— Чакайте да ви повикаме — каза накрая Ярл. — Или слънцето да изгрее.
— На вашите заповеди.
— Светлината на Ейрал да те води.
Рилт размени прощален поглед със своя учител. После смутено изчезна.
Вампирките идваха — безбройни.
Ръцете им късаха парцали от мъглата. Зъбите им стърчаха. Очите им блестяха жестоко и алчно. Всички напредваха с големи крачки към командерията, сякаш водени от една-единствена воля.