При името на Лорн кралицата се напрегна. Мразеше да го споменават в нейно присъствие, особено за да ѝ припомнят влиянието, което той упражняваше върху сина ѝ.
— Принц Алдеран е още млад — продължи Естеверис. — Понякога любовта му е кратка, но винаги е искрена. Би могъл да реагира… импулсивно. А дали наистина това е, което желаем?
Кралицата се поколеба.
Тя беше висока, мургава, все още красива. Живият ѝ, блестящ, страстен поглед контрастираше с обичайната студенина на чертите ѝ.
— Не — съгласи се тя. — Но тъй като изглежда, че доста време сте размишлявали над този въпрос, какво предлагате? Алан ми се съпротивлява и вече достатъчно много му отстъпих.
— Предлагам доходите, отпуснати от Кралската съкровищница на черните гвардейци, да не бъдат подновени.
Кралицата вдигна рамене. Винаги беше готова да покаже презрението си.
— И какво от това? Забравяте ли, че моят син е принц на Лангър? Той е богат. Доходите от неговите имения ще му позволят охолно да поддържа Ониксовата гвардия. Без дори да говорим за кралската издръжка, която му се плаща. Но може би мислите и нея да прекратите?
Естеверис беше свикнал със сарказмите на кралицата. Поклони се и обясни:
— Нека посочим на принца неговите отговорности, господарке. Трябва да бъде съвършено ясно — за него и за всички, че Ониксовата гвардия вече е единствено и само негова отговорност. Така не му отстъпвате. Но публично отбелязвате своето несъгласие, като му давате свободите, които той като че ли отстоява. Принц Алдеран иска Ониксовата гвардия? Така да бъде. Да я поддържа и да я командва, както желае. Но отсега нататък тя ще е единствено и само негово задължение.
Кралица Селиан размисли, като хапеше долната си устна. Струваше ѝ се, че идеята на Естеверис все пак показваше известна слабост, нещо, което тя ненавиждаше. И все пак трябваше да щади сина си… без обаче да му отпуска юздата твърде много.
— Добре, съгласна съм — каза тя.
Естеверис се поклони, показвайки по този начин каква чест му оказваше кралицата, като приемаше предложението му. Но той знаеше, че с нея победите винаги бяха краткотрайни на бойното поле на горделивостта. Така че министърът не се учуди, когато тя добави:
— Няма никакво съмнение, че Алан ще реши да задържи командването на Ониксовата гвардия и да я издържа със собствените си доходи.
— Разбира се.
— При това положение не мога да стоя просто така и да не реагирам — каза кралицата, като мислеше на глас. — Хората няма да разберат. Ще се питат…
Погледът ѝ се зарея в далечината и тя замълча, докато Естеверис я наблюдаваше. Познаваше я много добре и знаеше какво я измъчва. Кралицата не искаше да държи сина си далеч от делата на Върховното кралство.
— Да се възползваме от парада — каза кралицата и се усмихна.
— Простете, господарке?
— Да забраним на Ониксовата гвардия да участва в парада на армията, която се готви да замине за Арканте. Алан ще присъства, но на моята трибуна.
— Господарке, немислимо е принц Алдеран да бъде държан настрана от обсадата на Арканте.
— Съвършено очевидно. Но вие знаете, че единствено принц Ирдел трябва да бъде въздигнат в светлина.
— Как да го направим?
— За начало нека да дадем на Алан само командването на неговите скъпи ониксови гвардейци. И да не му позволим да участва в парада.
— Така, понеже принц Ирдел ще е единственият, когото народът е приветствал, ще бъде и единственият, когото народът ще низвергне.
— Има светлини, от които е по-добре да се стои настрана.
Министърът направи възхитено изражение.
— Умело. Твърде умело.
— Не се опитвайте да ме ласкаете, Естеверис. Зная, че вече сте помислили за всичко това… Важното е хората да си мислят, че причината за немилостта спрямо моя син е единствено отмъстителната ми природа. Да ме вземат за луда, водена от гордостта и злобата, е най-доброто ми оръжие. По такъв начин ще се страхуват от моите пристъпи на гняв и няма да търсят по-далеч.
Естеверис се поклони още веднъж, много почтително.
Краят на пролетта на 1548 година
Ориал
Било поради безразличие, било защото искаше да си даде време да помисли добре, било защото връщането в Ориал го караше да мисли, че там бездруго щеше да се върне към съдба, която искаше да оттласне, Лорн пропътува на кон, без да бърза дългите левги, които разделяха Закрилящите планини от столицата на Върховното кралство. Пътуването му беше самотно и спокойно, доколкото една душа, обитавана от Тъмнината, можеше изобщо да е в мир.