Лорн беше извадил голям късмет тази вечер.
Какво щеше да стане, ако тримата простаци не си бяха помислили, че може да се възползват от далаверата? Единият беше мъртъв, а другите си бяха тръгнали в доста окаяно състояние. Но колкото и жалко да изглеждаше всичко това, то беше най-малкото зло. Ръцете на тези мъже със сигурност бяха изцапани с кръв, а на съвестта им лежаха не малко лоши деяния — или поне Лорн се опитваше да се убеди, че е така. Ами момичето? Какво беше направила, за да заслужи Лорн да я завлече насила в онази уличка? Какво ли насилие беше изтърпяла? И накрая, кой ли щеше да е следващата жертва? Защото за Лорн нямаше никакво съмнение, че това щеше да се повтори, а той нищо не можеше да направи…
Отстъпвайки пред умората, накрая потъна в неспокоен сън.
Нарбио не знаеше защо тази вечер в кръчмата на пристанището, където беше дошъл да изиграе последните си бронзови монети, този мъж — а не някой друг — беше привлякъл вниманието му. Инстинкт може би. Или този скандски меч, който носеше на гърба си. Разбира се, Нарбио не знаеше, че този едноок мъж в ризница от кожа и метални халки беше мъртвец. На пръв поглед по нищо не се различаваше от наемниците, които Ориал привличаше, както извор привлича зверовете.
И все пак…
Нарбио бързо беше разбрал, че нещо не беше съвсем наред между едноокия и момичето. Не знаеше какво, но беше ясно, че тя не го следваше напълно по свое желание, когато излязоха забързано от кръчмата. Моряците, на които момичето правеше компания и дискретно ги преджобваше от началото на вечерта, също се бяха усъмнили. Или може би не им харесваше, че са ги изиграли. Както и да е, но те също бяха станали и Нарбио трябваше да се сблъска с тях, за да ги забави. И тук пак инстинктът. Но ако едноокият подготвяше някой подъл номер, по-добре беше да му даде време да го започне, нали така?
Когато моряците излязоха от кръчмата, едноокият и момичето вече бяха изчезнали в тъмното. За Нарбио също беше много късно. Но докато моряците бяха тръгнали да търсят наслуки по улиците, Нарбио се беше задоволил да чака на един ъгъл. Пак инстинктът. И наистина, след известно време едноокият се върна. Сам. Нарбио нямаше време да се запита какво се беше случило с момичето, за което изобщо не му пукаше. Пред кръчмата едноокият се беше срещнал с един мъж, който беше дошъл да го търси, и двамата веднага бяха тръгнали заедно.
Нарбио ги беше проследил чак до квартала на монетите. Тия типове криеха нещо, това беше сигурно. Какво? Нямаше никаква представа и смяташе, че не е негова работа да го разбира. Впрочем сержантът на Пурпурната гвардия, към когото се беше обърнал, беше на същото мнение. За доказателство му беше наредил да се омита веднага след като му плати.
Което Нарбио беше направил, без да се обръща.
Два дни по-късно, когато се стъмни, Лорн отиде сам в Белия дворец. Мястото носеше най-различни имена, но всички те не успяваха да опишат какво представляваше като цяло: игрален дом, къща за удоволствия, театър, библиотека, убежище, място за срещи — официални или нелегални, светски или частни, понякога срамни. Но в Ориал това беше преди всичко генералният щаб на Лилиите. Заемаше цяла група къщи, като от улицата се виждаше само една висока бяла стена, и се състоеше от множество постройки, дворове и градини, които преминаваха едни в други. Имаше няколко входа и тайни пасажа, един от които — както се твърдеше — водеше направо в Кралския дворец.
Лорн почука четири пъти и каза:
— Оникс.
Ниската врата беше открехната почти веднага — точно колкото да може да мине с едното рамо напред — и веднага след това се затвори. Красива девойка в сива рокля го чакаше с факла в ръка в една тъмна стая. Без да каже дума, Лорн свали качулката си и последва момичето, като се питаше дали беше нова или просто слугиня. Тя вървеше пред него по мрачен, влажен коридор, после тръгнаха по тясна стълба, която изкачиха все така безмълвно.
Когато стигнаха горе, младото момиче изчезна пред една врата, която Лорн бутна и влезе сам. Излезе в красив вътрешен двор, осветяван от Голямата мъглявина, по колоните на галерията над него се виеше бръшлян. Пристъпи напред и веднага разбра, че го наблюдават. Няколко осветени прозореца гледаха към двора, но там като че ли нямаше никого. Значи го наблюдаваха от друго място, в което нямаше нищо изненадващо, защото Белият дворец беше буквално осеян с прозорчета, плъзгащи се стени и скрити врати. Лорн не си направи труда да разбере откъде точно го наблюдават. Беше безполезно и макар че да се чувства дебнат му беше особено неприятно, не мислеше, че тук е в опасност.