Но следвайки правилните съвети на Елда, напоследък херцогинята се беше сближила с Ейлин. Първо, защото тя умееше да бъде прагматична. Освен това, защото не се съмняваше в искреното приятелство, което Ейлин изпитваше към дъщеря ѝ. Двете заедно можеха да убедят Алисия.
— Трябваше да ме предупредите доста преди… — каза херцогинята след доста дълго мълчание.
— Преди кое? — отвърна Ейлин. — Във всеки случай, Лис не беше готова. Познавам я добре.
— Аз съм ѝ майка.
— Да. А аз я познавам по-добре от вас.
Вбесена, херцогинята се извърна към Ейлин. Но тя издържа изпепеляващия ѝ поглед, без да трепне, и отби удара:
— Впрочем, нали за това ме повикахте, независимо от всичко лошо, което мислите за мен?
Херцогинята не отговори. След като се овладя, тя отново насочи вниманието си към дъщеря си.
— Освен това — добави Ейлин, — именно за доброто на Лис приех да ви помогна да я накарате да напусне това място. За нейното собствено добро, защото тя умира тук. Не за доброто на двете херцогства. Не за да служа на интересите на вашата политика.
Иронична усмивка сви устните на херцогинята.
— Трябва ли да разбирам от това, че от любов сте се омъжила за виконт Дьо Беорден? Смъртта му трябва да ви е съсипала…
— Нямам ли право да се надявам на нещо по-добро от брак по сметка за Алисия? Освен това днес аз съм млада, богата и свободна. По-свободна, отколкото сте вие и отколкото някога сте била, госпожо. И по-свободна, отколкото ще бъде някога дъщеря ви, ако последва вашия път.
— Съществува само този път.
— Наистина ли? Тогава трябва да се очертаят нови.
— И си мисля, че точно това правите, Ейлин. Вие чертаете вашия път.
Ейлин не си спомняше да е чувала досега херцогинята да я нарича с малкото ѝ име. При сегашните обстоятелства в това нямаше нищо топло, нито приятелско, но младата жена реши да покаже най-милата си усмивка. Тя приличаше на баща си и знаеше, че нищо нямаше да спечели от повишаване на тона.
— На кого е обещана Алисия?
Херцогинята се поколеба.
— Хайде, де! — каза Ейлин. — Не съм ли заслужила да узная? Всичко вече е уговорено, нали? И сигурно новината скоро ще бъде обявена.
Но херцогинята невъзмутимо мълчеше.
Ейлин беше заинтригувана и се забавляваше, погледна въпросително към Елда, после се обърна към херцогинята:
— Наистина ли? Няма ли да ми кажете? Страхувате се, че ще разкажа на всички? Че ще объркам нещата? Искате ли да се закълна, че ще мълча?
После подигравателно продължи:
— Готова съм да се закълна в гроба на покойния ми възлюбен съпруг, ако желаете…
Херцогинята прие шегата като проява на лош вкус, обаче Ейлин беше права: положението ставаше нелепо. Освен това Алисия не криеше нищо от най-добрата си приятелка.
— Херцог Д’Ансгорн — каза херцогинята.
Ейлин престана да се усмихва.
— Херцог Ериан д’Ансгорн — повтори тя, като се обърна по посока на Алисия. — Хубав брак…
Съчувстваше ѝ, докато една част от нея обаче вече обмисляше това, което току-що беше научила, под друг ъгъл, различен от личния и сантименталния. Херцогството Ансгорн беше богата държава, васална на Върховното кралство. Ейлин иронизираше само наполовина, като каза, че това ще бъде хубав брак — той щеше да е от полза и за двете фамилии. Но член на фамилията Ансгорн не можеше да се ожени свободно за чуждестранна принцеса. Необходимо беше съгласието на Върховния крал, което означаваше — като се имаха предвид обстоятелствата, — че кралицата беше дала съгласието си. Защо? Каква изгода имаше от това, при положение че се задаваше гражданска война? Нямаше никакво съмнение, че кралица Селиан и Естеверис, първият ѝ министър, се надяваха да извлекат политическа облага от този брак. Брак, за който при първа възможност Ейлин трябваше да предупреди баща си. Защото всичко, което беше в интерес на кралицата, вредеше на амбициите на херцог Дьо Фелн.