Една врата под галерията се отвори в мига, когато сваляше превръзката от окото си. Той изчака спокойно, после се поклони с уважение пред тази, която идваше.
— Добър вечер — каза госпожа Мерил.
Висока и слаба, елегантна, тя протегна ръка. Лорн я пое и я целуна, отгатвайки в полумрака първите мотиви на великолепната татуировка, която се губеше под ръкава на роклята на Мерил и стигаше до рамото ѝ, за да продължи — несъмнено — и върху гърба ѝ. Със своята сложност, изисканост и дължина татуировките на Лилиите показваха ранга на тези, които ги носеха. Това не бяха обикновени татуировки, а магически, живи, които се променяха и преставаха да се развиват при онези, които напускаха ордена. Лорн никога не беше виждал татуировката на Мерил и нямаше представа какъв е рангът ѝ, но знаеше, че е много влиятелна.
— Добър вечер, госпожо.
— Много ми е приятно да ви видя отново, рицарю.
— Благодаря.
— Да седнем, желаете ли?
Тя посочи една каменна пейка, на която седнаха един до друг, като Лорн се мъчеше да устои на очарованието, което тя упражняваше върху него. Чувстваше се добре, отпуснат, изпитваше доверие. И знаеше, че това е клопка.
— Не се страхувайте — каза госпожа Мерил със съучастническа усмивка. — Тук имате само приятели.
Лорн се усмихна: до такава степен ли беше прозрачен?
Лилиите бяха известни както със своята красота, така и с ума, културата и любовните си таланти. Дискретни и ревностни, те съставляваха орден от елитни куртизанки, които служеха също така и като пратенички, шпионки, посреднички, договарящи във всякакъв вид обществени или частни дела. Защитаваха всички интереси при подходящата цена, но този, който защитаваха най-добре, беше техният. С годините бяха започнали да играят важна политическа и дипломатическа роля в Имелор. От тях се страхуваха и ги уважаваха и може би им приписваха по-голямо влияние, отколкото действително имаха. Те обаче си оставаха преди всичко опасни съблазнителки. Според една добре позната в Имелор поговорка умееха да се харесват, както убийците умеят да убиват. И най-опасните не бяха винаги тези, които хората си мислеха — добавяше се понякога…
— Най-напред, как е граф Теожен? — попита госпожа Мерил.
— Чувстваше се много добре, когато се разделихме.
— Възстанови ли се след онова падане?
Лорн се стресна.
Наистина през зимата граф Д’Аргор беше паднал от кон по време на лов и се беше разминал само с леко натъртен глезен. Така че това не беше някакъв особено тежък инцидент. Случка, която не заслужаваше да бъде съобщена, освен на някой, който е до такава степен добре осведомен, че знае всичко — както важното, така и случайното.
Лорн се усмихна отново, този път усмивката му изразяваше съучастие.
Мъжът, който той беше преди една година, сигурно щеше да се задоволи да замълчи и да не се замисля много-много, но той каза:
— Не си правете труда да ми показвате влиянието си. Вече ми е известно. И ме интересува единствено доколкото може да ми е от полза.
Госпожа Мерил не трепна.
Беше се запознала с Лорн преди една година в Аргор, точно когато беше обявен за Пръв рицар от Върховния крал, но още не беше започнал да възстановява Ониксовата гвардия. По онова време Лорн беше освободен преди три месеца от Далрот и ѝ беше направил впечатление на измъчен и наранен човек. Днес беше само измъчен.
Мъките бяха излекували раната.
— Както желаете — каза тя. — Но няма да спечелите нищо, ако се държите грубо с мен.
— Уморен съм от игри и преструвки.
— В Ориал? Пожелавам ви много удоволствие, рицарю.
— Именно. Нямам намерение да подхващам отново тази игра.
Госпожа Мерил изгледа Лорн предпазливо.
— Наистина ли?
— Искам само едно: да открия хората, които опитаха да ме убият. Зная, че графът ви е натоварил да проучите кои са били. Това е причината за моето посещение. Какво открихте?
Лилията се поколеба.
— Носеха кожени маски — настойчиво продължи Лорн. — Маски, чиито мотиви се променяха. И мога да ви уверя, че не им беше за пръв път.
В началото на своето оздравяване при граф Д’Аргор спомените му все още се смесваха с кошмарите, които беше преживял, докато лежеше между живота и смъртта, и Лорн имаше известни съмнения. Изваяни маски, чиито деликатни, хармонични арабески бавно се движеха, сякаш оживени от собствен живот? Дали изобщо беше възможно? А дали най-вероятното не беше, че от момента, когато го бяха отровили с три удара с меч в хълбока, до мига, в който Нае го беше спасила от пожара, бълнуване и действителност са се смесили непоправимо в ума му?