— Мисля, че е време да се прибираме — каза Ройс.
Другите двама се съгласиха и станаха, след като оставиха няколко монети на масата.
— Чух да казват, че Вард иска да напусне гвардията — каза Енград.
— Тогава защо не го прави? — попита Ройс.
Кай наблюдаваше Вард в другия край на кръчмата.
— Защото битката не се напуска насред най-яростния бой — каза той. — Тръгвайте. Ще ви настигна.
Без да чака, той мина между масите — повечето празни по това време на вечерта — и стигна до масата на Вард. Той пиеше направо от гарафата, погледът му беше прикован някъде и празен.
— Вард? — рече Кай.
Вард бавно повдигна очи към него.
— Да?
— Аз съм с Ройс и Енград. Понеже стана късно, ние се връщаме в Черната кула.
— Разбрано.
— Искате ли да дойдете с нас, вместо да вървите сам след малко?
— Не, благодаря.
— Смятате ли да спите тук?
— Може би.
Кай се почувства неудобно и не знаеше какво повече да каже.
От своя страна, Вард разбра какво се опитваше да направи младият мъж и като видя притеснението му, въздъхна и каза:
— Добре съм, Кай. Не се тревожете за мен.
— Добре — каза Кай със съжаление. — Тогава… До утре за проверката?
— До утре.
Кай още не беше напуснал хана, а Вард — по-самотен от всякога — отново започна да пие. Погледът му отново стана празен и втренчен, а мислите му препускаха в най-различни посоки.
Когато извести Алан за намерението си да си тръгне, решението му беше взето току-що и той не се беше отказал от него — за момента — само защото черните гвардейци преживяваха лош момент. Той обаче се стремеше към почивка и освен това изобщо не ценеше онова, в което се бе превърнала Ониксовата гвардия. Да, командваше я принц с кралска кръв. Да, сега беше по-многобройна, по-богата и по-добре екипирана от когато и да било. Да, тези, които бяха наети, бяха все мъже на дълга и опитни бойци. Но богати или бедни, всички те бяха благородници. А Лорн беше наел един странстващ войник, един бивш каторжник, един наемник, един дезертьор… и един стар ковач. С Алан Черната гвардия се беше превърнала в един вид рицарски орден.
Какво ли щеше да си помисли Лорн, когато се върнеше?
Като вдигна гарафата си, Вард мълчаливо се чукна за здравето на Лорн и отпи голяма глътка, преди да се замисли какво щеше да прави, когато напуснеше черните гвардейци. Колебаеше се дали да се върне в Цитаделата, или да замине за Аргор. Интуицията му казваше, че дългът го зове при Върховния крал. Но в Аргор щеше да бъде с Лорн, от когото нямаше никакви новини. Щеше да иде при Нае, неговата дъщеря, която ужасно му липсваше. Най-накрая щеше да намери покой, далеч от интригите и светската суета. Беше посветил живота си в служба на Върховното кралство. Не беше ли направил вече достатъчно? Трябваше ли да чака да се превърне в изнемощял старец, който няма желание дори да си свали ризницата и да закачи меча?
Някой седна на масата му и прекъсна размишленията му. Вард се поклащаше на стола си. Не погледна натрапника, но каза дрезгаво с глас, в който звучеше заплаха:
— Не си уцелил случая, приятелю. Тази вечер нямам желание за компания. И тъй като не липсват свободни маси…
— А аз си мислех, че ще ме почерпиш една чаша. Какъв съм наивен.
Вард позна гласа на Лорн, после лицето му, скрито в сянката на качулката. Изненадата му беше толкова голяма, че за малко не политна назад заедно със стола си и Лорн трябваше здраво да го задържи за лакътя. Щом столът застана стабилно, Вард тревожно огледа салона, преди да се наведе напред и да попита тихо:
— Ама ти какво правиш тук?
— И аз се радвам да те видя.
— Тъкмо това е мястото за шегички! Този хан е известно сборище на Пурпурната гвардия. Тук и стените са шпиони на Естеверис! Отдавна ли дойде?
— По-малко от половин час. Достатъчно време, за да…
— Не тук! В Ориал!
— Преди два дни. Малко е трудно да те проследи човек, знаеш ли?
— Пих. И изобщо не очаквах посещението ти. Извини ме, че съм малко стреснат.
— Прощавам ти на драго сърце. Защото знам, че сърцето ти е чисто.
— Това е то. Шегувай се, хлапе. Като нищо някой доносник вече те държи под око.
— Зная. Оня тип, който се прави, че спи, седнал с гръб към стената, на масата в дъното. Зад дясното ми рамо.