Лорн знаеше, че е слаб.
Искаше да живее на всяка цена и се чувстваше изправен срещу собствената си подлост, която му пречеше да признае нещо очевидно и да извлече всички последици от това: той беше чудовище.
Така че реши да излъже, макар да знаеше, че разноцветните му очи го издават.
— Всичко е наред — каза той.
Срещнаха се два дни по-късно, по тъмно, в парка на катедралата, посветена на Белия дракон. Парадът на армията на Ирдел беше завършил следобед и Лорн предпочете да избегне преддверието, където разваляха трибуните на светлината на факли. Пристигна по-рано и зачака, както беше уговорено, близо до един фонтан встрани от главните алеи.
Нощта беше ясна и прохладна под мирната Голяма мъглявина.
След няколко минути Лорн чу как чакълът скърца под нечии подметки. С ръка на меча, той отстъпи крачка назад и застана зад един храст, в този миг видя, че някой се приближава.
Мъж.
С меки ботуши и кожена ризница, покрит с качулка.
Лорн разпозна стъпките и силуета на Алан. Но остана скрит достатъчно дълго, колкото да се увери, че никой не го следи. За да дойде, самият той беше взел предпазни мерки, за които не знаеше дали бяха необходими. Откакто кварталът на монетите изглеждаше наблюдаван по-внимателно от обикновено, Лорн се чувстваше ако не дебнат, то най-малкото застрашен като самотен войник на вражеска територия. Основателно или не. Обаче нямаше никакво съмнение, че Естеверис шпионираше Алан. И как ли можеше да бъде другояче? Оставаше само да се надява, че Алан е бил достатъчно предпазлив.
Лорн пристъпи напред.
— Тук съм — каза той.
Алан се усмихна и свали качулката си.
— Лорн! — възкликна той сякаш с изненада.
Колебаеха се.
После Алан пристъпи напред и двамата се прегърнаха — срамежливо и непохватно. От двамата Лорн беше по-притесненият, чувстваше се като затворник на самия себе си.
— Как се чувстваш? — попита Алан.
— Чудесно.
— Никакви усложнения? Наистина?
— Само белези, които, за щастие, не навредиха на чара ми.
Принцът повярва на тази лъжа. Размениха още няколко леки, приятелски думи, после Алан попита:
— Беше ли в Цитаделата? Видя ли баща ми?
— Да, срещнахме се.
— И?
— Той е съвсем зле. Съжалявам.
Алан помръкна и седна на ръба на фонтана.
— Мислиш ли, че трябва да ида при него?
— Не зная.
Лорн замълча.
Алан му беше приятел от детинство. А сега беше и негов полубрат. Дали знаеше? А ако научеше, как ли щеше да реагира? Хрониките свидетелстваха, че кралските копелета невинаги бяха приемани от законните наследници. Рано или късно те се оказваха династична заплаха и винаги ги подозираха, че имат скрити амбиции. Лорн си каза, че сред всички тайни, които пазеше, тази несъмнено беше най-опасната.
Наруши мълчанието:
— Разкажи ми за Ониксовата гвардия.
Алан въздъхна и започна:
— Сега тя наброява трийсет мъже — каза той. — А Черната кула е напълно възстановена. Видя ли я?
— Отдалеч.
— Постарах се колкото можах, докато те чаках, но се боя, че не успях да нося цветовете на ониксовите гвардейци достатъчно високо. Дори се страхувам, че ги изложих на провал. Присъства ли днес на триумфалния парад на Ирдел?
— Не.
— Аз присъствах. От кралските трибуни. Разбира се, майка ми наказа мен пред очите на всички. Но Черната гвардия също беше държана настрана, сякаш не беше достойна да бъде приветствана. И това стана по моя вина.
— Защото кралицата е искала да те накаже?
— Тя не обича да ѝ се съпротивляват.
— А ти защо ѝ се съпротивляваше? За да браниш Гвардията, нали?
Алан се сепна.
— Откъде знаеш?
— Познавам те, познавам и кралицата.
Алан присви очи подозрително.
— Вард ти е казал, истина ли е?
— Да — призна Лорн с дяволита усмивка.
Като добър играч, Алан на свой ред се усмихна.
— Както и да е — каза той като стана, — но аз не съм ти. Харесваше ми да командвам Ониксовата гвардия. Това беше чест, но е време да се върнеш. Още ли си Пръв рицар?
— Да.
— Тогава няма място за колебание. Черната гвардия заминава да се бие в обсадата на Арканте, Лорн. Тя се нуждае от теб и несъмнено и ти се нуждаеш от нея.
Лорн се замисли.
Два часа по-късно Лорн се връщаше в квартала на монетите и продължаваше да мисли, без да е сигурен, че е взел правилното решение. Но мнението му се изясни окончателно, когато откри, че групата къщи, където се намираше скривалището, наето от Логан и Йерас, беше обградена. Пурпурни гвардейци се разгръщаха дискретно, като тръгваха от главните улици и започваха да наблюдават малките улички и пасажите. Капанът скоро щеше да е затегнат и вече нямаше да има излизане.