— Съжалявам, че се получи така — каза Феърболт и кимна към поляната на съвета. — Не очаквах, че Дар ще ме надхитри. Два пъти.
— Винаги съм казвал, че семейството ми е невъзможно, а не че са глупави — въздъхна Даг. — Но мисля, че завършихте наравно. Бях се подготвил, че ще ме прогонят, и ако те не бяха повдигнали въпроса, сам щях да го направя. Естествено имаш оставката ми. Трябваше да се отбия оттук и да те предупредя, за да не се изненадваш, но не знаех как ще се развият нещата. Ако го наречеш дезертиране, няма да споря.
Феърболт се наведе и взе плочката на Даг от „Лазарета“. Сякаш внимателно я претегляше в длан.
— И какво, сега ще обикаляш из фермерските земи? Не си те представям да вземеш да ореш.
— Във всички случаи ще обикалям, въпреки че сега ми се стои на едно място. Но това настроение ще премине. Не се шегувах, като казах, че не знам. — Едно време бе пропътувал огромни разстояния. Знаеше, че следващото голямо пътешествие ще е само до едно място, но не беше нужно да търси най-краткия път. — Никой от плановете ми не даде добри резултати. Понякога, ако си се вкопчил в плана, не виждаш другите пътища. Мисля да държа очите си отворени за известно време. Да видим дали един стар патрулен може да се научи на нови номера.
— Както чувам от Хохари, напоследък май си научил доста.
— Ами… да. Предай благодарностите ми на Хохари. Нейното предложение почти ме изкуши. Но това щеше да е грешен път. Поне за това съм сигурен.
— Без лордски титли? — попита Феърболт.
— Без. Искам да открия път, достатъчно широк за всички. Все някой трябва да го проучи. Може пък някой да ме научи на нещо. Ако ходя с отворена същност и гледам и слушам внимателно.
— Няма голяма полза да учиш нови неща, ако не се върнеш да ги споделиш.
Даг поклати глава.
— Имаме нужда от промяна. Но няма да се случи днес, не и с тези хора. Лагерният съвет го доказа.
— Не беше анонимно.
— Има надежда — призна Даг. — Въпреки че се прояви, защото Доуи Грейхерон е безгръбначно животно.
Феърболт се засмя и поклати глава в знак на съгласие.
— Това не беше първият ми план — продължи Даг. — Ако ми бяха позволили, щях да остана и да се подготвям за следващия патрул.
— Не, мога да те уверя, че все още щеше да си при болните. Как е кракът ти? Виждам, че си почнал да го натоварваш.
— Оправя се. Още трепери, когато се уморя. Радвам се, че ще яздя Копърхед, а няма да ходя пеша. Благословена да е Омба. Ще ми липсва.
Феърболт погледна проблясващото зад прозореца езеро.
— Е, ако можеше да върнеш нещата и да изпълниш първия си план, би ли го направил?
Това беше хитро. Даг наклони глава и примигна.
— He. — Прегърна Фаун през раменете. — Хвърли плочката ми в огъня. Приключих с това.
Феърболт кимна.
— Е, ако някога промениш намерението си или пък имаш проблеми, знаеш къде да ни намериш. Аз ще съм тук.
— Никога не се отказваш, нали?
Капитанът се засмя.
— Масапе няма да ме остави. Тя е много опасна жена. В деня, в който я срещнах преди четиридесет и една години, всичките ми планове за живота потънаха в езерото. Дръж се за твоята опасна жена, Даг. Те са рядкост и трудно се намират.
— Забелязал съм — усмихна се Даг.
Феърболт подметна още веднъж плочката и внезапно я подаде на Фаун.
— Дръж. Мисля, че вече ти принадлежи. Не я губи.
Фаун го погледна изненадано, след което се усмихна и стисна здраво плочката.
— Можете да се обзаложите, че няма да я изгубя, сър.
Даг възнамеряваше да тръгне по зазоряване, отчасти за да навакса малко, защото денят се очертаваше студен и дъждовен, и отчасти защото искаше да избегне тежки сбогувания или нови спорове. Двамата с Фаун бяха опаковали дисагите си и той бе раздал това, което нямаше да вземе. Сандъка даде на Сари, копието на Рази, а бащиния си меч на Ютау, защото със сигурност не искаше да го остави на Дар. Вероятно трябваше да изостави зимната си екипировка в Беърсфорд заедно с кредита. Реши да зареже шатрата — хората от склада да се оправят с нея, след като я искаха толкова.
Изненада се, когато лично Омба, а не някое от момичетата й, доведе Копърхед и Грейс. Двамата се прегърнаха.
— Искаш да се сбогуваш, без да разберат роднините ли? — попита я той.
— Ами да, и… Трябва да се извиня на Фаун.
— Никога не си ми направила нищо лошо, Омба — отвърна Фаун, докато вземаше поводите на кобилата. — Радвам се, че се запознахме.
— Лошо не… — Омба се поколеба. — Но стана лек инцидент. — Беше се изчервила, нещо съвсем нехарактерно за нея. — Фаун, съжалявам, но се боя, че кобилата ти е жребна.