— Много ти благодаря, Соун, но не мога да я приема.
— Не всички се включиха — каза ядосано Дирла. — Но поне проклетият съвет няма нищо общо с това.
Даг беше трогнат и засрамен.
— Деца, не мога…
— Феърболт даде три златни тризъбеца — прекъсна го Соун. — И ни каза да не го издаваме на Масапе.
— А Масапе пусна десет сребърни миди — добави Дирла — и ни заплаши да не казваме на Феърболт. Интересно какво ли ще стане, ако и двамата разберат.
— Ще им кажеш ли? — поинтересува се Соун.
— Не.
Е, кланът Кроу беше достатъчно богат. Даг въздъхна и погледна развълнуваните младоци. Май нямаше да се отърве от това.
— Предполагам, че патрулът ще използва някои от конете, които оставих.
— Сигурно.
Даг се усмихна и протегна ръка.
Соун му подаде кесията.
— Ще запомня всичко, на което си ме учил. Без повече дълги мечове в гората.
— Добро начало — съгласи се Даг. — И се навеждай по-бързо. Това също е добро. Макар че вече се научи и сам. Грижете се един за друг.
— Патрулът се грижи за своите — каза твърдо Дирла.
Даг кимна и отвърна:
— Патрулът се грижи за всички.
Усмивката й беше същата като на Искрицата.
— Значи ти все още си някакъв вид патрулен, нали? Пази се, капитане.
Двамата им помахаха и си тръгнаха.
Даг изчака да се скрият от поглед и надникна в кесията.
— Уха. Не е зле. Е, това ни дава посока.
— Накъде?
— На юг — каза той решително.
— Била съм на юг — възрази Фаун. — Чак до Гласфордж.
— Искрице, югът дори не започва, преди да стигнеш Силвър Шоулс. През този сезон местата на шлеповете не са толкова скъпи. Може да яздим бавно до Силвър Шоулс и да се качим на шлеп заедно с конете. Така ще мога да разгледам много фермерски земи, без да се напрягам. Винаги съм искал да го пробвам. Ще слезем чак до долу и ще ти покажа морето. После ще тръгнем бавно обратно. Човек може да удължи страшно много пролетта, ако язди с правилно темпо на север. Тъкмо дотогава същността ми ще се оправи. Какво ще кажеш?
Тя стоеше със зяпнала уста и си представяше невероятните картини. Накрая преглътна.
— Като кажеш пътуване и мислиш съвсем мащабно.
— О, това си е проста разходка според патрулните стандарти. — Той се обърна да прибере кесията в дисагите си и се намръщи, щом пръстите му напипаха някаква увита в плат издутина. Измъкна предмета и с изумление се взря в ухо от плънкин.
— Какво е това? Ти ли го взе?
Фаун се изчерви.
— Да. Няколко. Мислех, че ще искаш от любимата си храна.
— Любима, ние не ядем ушите.
— Знам. — Тя отметна глава. — Това са семена. Сари ми каза, че ще се запазят за две-три години. Снощи, след като ти заспа, се промъкнах до Кобилешкия остров и откраднах малко от храната на конете. Гледах да подбера по-хубавите.
— Какво си мислеше, фермерско момиче?
— Мислех си… че може да си имаме езерце някой ден. Е, какво пък, може!
Той не отрече, а отметна глава и се засмя.
— Кражба на плънкини! И на коне! Не, Искрице, вече всичко ми е ясно. Единственото ни бъдеще е да станем разбойници!
Тя се усмихна и поклати глава.
— Я си язди.
Над главите им прелетя ято диви гъски и двамата вдигнаха погледи.
— Малко са подранили — каза Фаун.
— Може би просто се разхождат.
— Или са се заблудили.
— Не. Не и дивите гъски. На мен това ми се струва като знак, Искрице. Казвам да ги последваме.
И го направиха, стреме до стреме.