— О, Даг — въздъхна Омба. — Това е върхът на всички глупости, които си правил.
— Погледни от добрата страна. Така каквото и да направите вие, няма да е толкова лошо. Може би трябва да ми благодариш.
— Има такова нещо — кимна тя с усмивка. След това окачи подковите на един стълб и вдигна примирено ръце. — Мисля да стоя настрана от цялата дандания.
— Можеш да пробваш. Оставихме нещата си в шатрата, но беше празна. Къде са останалите?
— Дар отиде в работилницата си да работи, а може би и да се скрие. Думите на Мари го притесниха повече, отколкото показа. Тя даже каза „съжалявам“ на майка ти в един момент.
— А мама къде е?
— Работи на сала. Неин ред е да събира плънкини. Опитаха се да я разубедят, заради болния й кръст, но тя не слуша. Днес няма да остави ни едно ухо здраво.
— Защо ги събира? — попита объркано Фаун. — Да не би да има недостиг?
— Не — отговори Даг. — Напротив, по това време на годината са в излишък.
— Дар все още се мръщи заради начина, по който тя се грижи за запасите в Беърсфорд — продължи Омба. — Сякаш има някаква награда, ако напролет си запазил най-много от зимните припаси. А след това настоява да се изядат старите, преди да се почнат пресните.
— Вярно — начумери се Даг.
— Да не би да е преживявала глад? — предположи Фаун. — Чувала съм, че това кара хората да се отнасят така с храната.
— Доколкото знам, не — отвърна Омба.
„О, богове, тя ми проговори!“ Това може и да не значеше много, защото хората бяха склонни да се оплакват от по-досадните роднини.
— Не че през зимата храната не намалява. Но тя си е просто такава. Открай време. Още си спомням годината, в която се ухажвахме с Дар, а Даг стана много висок. Мислехме, че ще те умори от глад. Целият лагер се чудеше дали да не почне да те храни.
— Почти бях готов да се сборя с козите за остатъците — засмя се Даг. — Те поне се хранеха с пресни. Може би трябваше да го направя и сега нямаше да съм толкова срамежлив.
— Всеизвестно е, че патрулните са всеядни. — Омба повдигна многозначително вежди към Фаун и тя се зачуди дали не трябва да се ядоса.
— А какво беше това за ушите? — попита, за да прогони тази мисъл.
— Когато плънкините узреят и се издигнат на повърхността, по тях има от две до шест скилидки, големи половин юмрук. Те се отчупват и се пускат обратно, за да израснат на следващата година. Винаги има повече уши от необходимото, така че с тях се хранят козите и прасетата. Освен това около саловете винаги плуват хлапета, а въпросните уши са добри за замерване. Особено ако имаш прашка. — В тона му се появи топла нотка и той направи пауза. — Естествено възрастните не одобряват подобно разхищение.
— Повечето — добави Омба. — Други си спомнят за своите прашки. Може би някой е трябвало да даде една на майка ти като малка.
— На нейната възраст няма да се промени.
— Ти се промени.
Даг сви рамене и смени темата.
— Как са Суолоу и Дарклинг?
Лицето на Омба се озари.
— Направо чудесно. Черното жребче ще стане чудесен мъжкар, като порасне. Ще му вземеш добра цена. А ако решиш да се отървеш от онова идиотесто създание, може сам да го яздиш. Аз ще го обуча. Мисля, че ще ти свърши отлична работа в патрула.
— Не, благодаря. След няколко дена ще ги взема и ще намеря товарно седло за Суолоу. Мисля да ги изпратя в Уест Блу заедно със сватбените дарове за майката на Фаун, защото и без това закъснях.
— Най-добрите ти коне! — възкликна потресено Омба.
— Защо не? — усмихна се Даг. — Те ми дадоха най-добрата си дъщеря.
— Аз съм единствената им дъщеря — обади се Фаун.
— Хайде да не спорим.
Омба подръпна края на плитката си.
— На фермерите! Какво разбират те от Езерняшки коне? Ами ако накарат Суолоу да тегли рало? Или пък скопят Дарклинг? — Лицето й се изкриви, щом си представи какви неща ще причинят фермерите на скъпите й коне.
— Семейството ми се грижи добре за конете — каза Фаун твърдо. — За всичките ни животни.
— Те няма да разберат — простена Омба.
— Аз ще — отвърна Даг и кимна. — Ще се видим на вечеря. Кой ще готви?
— Кумбия. Може би няма да е зле да отмъкнеш някой плънкин от козите за всеки случай.
— Мисля, че ще се справим. — Той направи жест към Фаун. Тя се поклони леко и се усмихна за довиждане. Езернячката само поклати глава и й махна. Поне не беше враждебно.
Когато стигнаха моста, Даг задържа портата за едно момиче, което водеше два натоварени коня, и то му кимна. Кошовете бяха пълни с начупени и потъмнели плънкини и момичето ги изсипа за животните.