— И Езерняшките животни ли се хранят с плънкини?
— Конете, кравите и овцете не могат. Само козите и прасетата. И кучетата също.
— Не видях много кучета. Мислех, че ще имате повече, за ловуване и така нататък. Дори за преследване на злини.
— Нямаме много. Кучетата повече пречат, отколкото помагат на патрул. Нямат никаква защита срещу влиянието на злините освен нас, а ако се опитваш да убиеш злина, е много трудно да защитаваш куче, което всеки момент може да се обърне срещу теб.
— Майка ти била ли е патрулен? — попита Фаун, докато вървяха покрай брега.
— Едно време е преминала началното обучение. Всички младежи се взимат на кратки обиколки около лагерите. Членовете на патрула се подбират по два критерия — физическо здраве и сила; плюс обсег на усета. Не всички имат такъв обсег, че да са полезни на патрул. Разбира се, това не се смята за дефект. Много от най-добрите създатели не могат да разтворят усета по-далече от ръката си.
— Дар така ли е?
— Не. Неговият обсег е почти колкото моя. Просто е много добър в обработването на кости. А майка ни винаги е искала…
Дали най-сетне нямаше да получи ценна информация? Едва ли. Тя въздъхна и реши да пробва.
— Какво?
— Повече деца. Но не се получи, може би защото баща ми често патрулираше, а може и да са нямали късмет. Трябваше да съм момиче. Това е втората ми грешка, след късното раждане. Или поне да имах осем деца, при това тук, а не в Лутлия или другаде. Майка ми получи втори шанс с децата на Дар и Омба. Направо пое отглеждането им изцяло, което в началото породи известни търкания, докато Омба не се предаде и не се посвети изцяло на конете. Когато се върнах от Лутлия без ръка, вече се бяха разбрали. Макар че сякаш все още има лека неприязън.
Сблъсъците между снахи и свекърви бяха съвсем познато явление в света на Фаун. Дали жаждата за дъщери на Кумбия щеше да се пренасочи към фермерското момиче, което сякаш бе донесено като някакъв сувенир? Все пак вече бе приела една снаха против обичаите. Може би имаше някаква надежда?
— Даг, а аз къде ще живея?
Той я погледна малко изненадано.
— Как къде? С мен.
— А когато си на патрул?
Тишината се проточи твърде дълго.
— Даг?
— Ще видим, Искрице — въздъхна той.
Спря, преди да стигнат до семейните шатри. Фаун не можеше да разбере дали проверява нещо с усета си, но накрая Даг й кимна и я поведе по една пътечка. Високите хикори хвърляха зеленикав оттенък на светлината и тя имаше чувството, че върви под вода. Видя растящия наоколо отровен бръшлян и се придържаше към средата на пътечката.
След стотина крачки излязоха на поляна. В центъра й имаше малка истинска барака, с четири стени и със стъклени прозорци, за нейно учудване. Дори прозорците на щаба бяха закнижени с хартия. По-обезпокоителни бяха човешките бедрени кости, които висяха от гредите и се полюшваха на вятъра. Фаун опита да потисне представите за призрачни гласове, долитащи от дърветата.
Даг проследи погледа й и каза:
— Тези заздравяват.
— Според мен отдавна са преминали фазата на заздравяване.
— Ако Дар изглежда зает, не говори, докато той не заговори — предупреди я тихо Даг. — Всъщност това важи дори ако изглежда, че не прави нищо.
Фаун кимна послушно. От откъслечните му обяснения бе разбрала, че Дар е най-близкото нещо до истински Езерняшки некромант. Естествено, че не беше толкова глупава да го прекъсне по време на някаква магия.
Една шишарка падна от близкото дърво и се удари в покрива, при което Фаун подскочи и хвана ръката на Даг. Той се усмихна окуражително и я поведе около постройката. От по-тясната южна страна имаше веранда и отворена врата. Мъжът, когото търсеха, беше навън, на поляната. Работеше с обикновен струг и толкова не приличаше на магьосник, че Фаун примигна.
Дар беше по-нисък и набит от Даг, с ъгловато лице и широка челюст. Беше свалил ризата си. Кожата му имаше равномерен загар. Тъмната му коса беше вързана на траурен кок, което учуди Фаун, защото роднините му все пак бяха живи. Единият крак натискаше педала на струга. В двете си ръце държеше нож, с който дълбаеше прикрепеното парче дърво. В краката му имаше две готови купи, една счупена подложка и още една готова, която изглеждаше чудесно според Фаун.
Ръцете му привлякоха вниманието й. Бяха силни и внимателни, с дълги пръсти, като тези на Даг. Беше странно да види как работят като чифт по този начин.
Дар вдигна глава. Очите му имаха бронзовокафяв цвят. Опита да продължи работата си, но след малко се намръщи, промърмори нещо, освободи дървото, пусна ножа на земята и се обърна към Даг.
— Съжалявам, че те прекъснахме — каза Даг и кимна към недовършената купа. — Разбрах, че искаш да ме видиш незабавно.