— Да. Къде беше?
— Пътувах насам. Но се наложи да се забавя. — И направи жест към превръзката.
Това не заблуди брат му, който погледна лявата му ръка.
— Каква глупост си направил? Или пък най-сетне е било нещо умно? — Дар издиша шумно и хвърли поглед към Фаун. — Не. Твърде напразни надежди. — Намръщи се, като видя връвта на китката й. — Как успя да го направиш?
— Съвсем добре — отвърна Даг.
Дар се приближи и изгледа остро Фаун.
— Значи наистина имало фермерско сукалче.
— Всъщност — гласът на Даг стана съвсем сух — това е моята съпруга. Госпожа Фаун Блуфийлд. Фаун, запознай се с Дар Редуинг.
Фаун опита да се усмихне. Коленете й бяха твърде прималели за реверанс.
Дар отстъпи една крачка.
— Богове, ама ти говориш сериозно!
— Смъртоносно — отвърна Даг с още по-твърд глас.
Двамата се изгледаха в очите и Фаун имаше влудяващото чувство, че обменят нещо, което не може да усети. Може би се въртеше около леко обидния термин „сукалче“. Ако се съдеше по Даг, май не беше съвсем леко. Сред фермерите думи като „пиленце“, „котенце“ и други умалителни се използваха в съвсем добър смисъл. Може би проблемът беше в тона на изреченото. Каквото и да ставаше, Дар очевидно отстъпи, защото смени темата.
— Феърболт ще се пръсне, като разбере.
— Вече се видяхме. Съвсем цял си е. Както и Мари.
— Не ми казвай, че е много щастлив!
— Не е. Но не е и глупав. — Това може би беше още едно предупреждение. — Омба каза, че си говорил насаме с Мари снощи.
— О, беше страшно сериозно представление. Мама винаги си те представя някъде мъртъв. Не че не е познавала насмалко на няколко пъти. Но не го очаквах от Мари.
— Каза ли ти какво се случи със споделящия ми нож?
— Да. Не повярвах и на половината.
— Коя половина?
— Е, сега вече ще ми е трудно да преценя. Донесе ли го?
— Затова сме тук.
В работилницата на Дар? Или въобще в лагера? Интересен въпрос.
— Видя ли се с мама?
— Има време.
— Значи по-добре да го разгледам сега — въздъхна Дар. — Преди да почне истинската буря.
— И аз така мислех.
Дар им посочи стъпалата на верандата и седна на един широк пън.
— Дай му ножа — каза Даг. Видя притеснения й поглед и я целуна по темето. Дар направи гримаса, сякаш беше надушил нещо развалено. Фаун се намръщи, отново извади ножницата и колебливо я протегна към Дар, който я пое също толкова колебливо.
Езернякът не побърза да извади ножа, а го остави в скута си. Пое си дъх и сякаш се съсредоточи. Лицето му стана почти безизразно. Фаун нямаше нищо против — поне мръщенето бе изчезнало.
Начинът, по който го проучваше, напомняше на методите на останалите. Допря го до устните, до бузите и челото си, като непрекъснато отваряше и затваряше очи. Отне му доста време.
Накрая вдигна поглед и накара Даг отново да разкаже точните събития в пещерата на злината. Не зададе нито един въпрос на Фаун. Постоя още малко и отново вдигна поглед.
— Е, какво ще кажеш? — попита Даг. — Какво е станало?
— Даг, нали не очакваш да дискутирам тайните на занаята си пред някаква фермерка?
— Не. Очаквам да ги обсъдиш изцяло с майката на донора.
Дар се намръщи. Контраатаката му беше насочена директно към Фаун.
— А ти как забременя?
Дали трябваше да признае глупавата случка със Съни Тъпия? Тя погледна Даг, който кротко поклати глава. Фаун събра кураж, за да отговори спокойно.
— По нормалния начин, предполагам.
Дар изръмжа, но спря да упорства по темата.
— Тя няма да разбере.
— В такъв случай няма да издадеш никаква тайна. Започни от началото. Тя знае какво е същност.
— Съмнявам се — отвърна Дар кисело.
Даг докосна брачната си връв.
— Дар, тя я направи. Както и другата.
— Не би могла. — Дар помълча намръщено известно време. — Е, добре. От време на време се случват чудеса. Но все пак не смятам, че ще разбере.
— Опитай. Може да те изненада. — Даг се усмихна. — Може да откриеш, че си по-добър учител, отколкото предполагаш.
— Добре, добре! Ножът… а, когато тялото умира… уф. Чакай, отначало. Същността е във всичко, разбираш ли?
Тя кимна нетърпеливо.
— Живите неща променят основите на същността. Те я концентрират. Непрекъснато създават, но сами в себе си. Когато човек изяде храна, същността й не изчезва, а се трансформира в него. Когато нещо умре, същността се освобождава. Най-сложната, концентрирана есенция, излиза наведнъж. Дотук схващаш ли?
Фаун кимна.
Той я гледаше със съмнение, но продължи:
— По този начин живите същества премахват заразата, като непрекъснато изпускат същност по краищата й. А злината консумира същността директно, като я изтръгва от живите същества, както вълкът разкъсва плячката си.