Стигнаха до работилницата на Дар, останали без дъх. Окачените кости се люлееха от вятъра и дрънчаха от ударите на ледените топчета като някакъв ужасяващ инструмент. Фаун и Даг побързаха да се скрият под навеса на верандата.
Даг опита да освободи куката от плънкина със счупената си ръка, но дисагите му паднаха на земята и той изруга.
— Чакай — каза Фаун, все още се мъчеше да си поеме дъх. — Дай на мен.
Тя остави багажа си и махна плода от куката. След това се обърна, махна резето и отвори вратата. Колибата беше тъмна и това я разколеба.
Даг се наведе към обувките си.
— Искрице, помогни ми да ги сваля. Дар не обича да му цапат пода.
Фаун избута ръката му и развърза първо неговите, а след това и своите обувки, и ги остави до вратата. Обърса ръце в панталоните си и го последва вътре. Даг се наведе над работния тезгях и запали свещ, а след нея и друга. Фаун най-сетне успя да разгледа вътрешността.
Помещението беше дълго дузина крачки и широко десет. Имаше няколко полици, два тезгяха и под тях няколко стола от пънове, без облегалки. Миришеше на прясна и стара дървесина, билки, масло и кожа. А някъде дълбоко се усещаше още нещо, за което тя не искаше да мисли — смърт.
Даг внесе багажа и придърпа плънкина с крак. След това затвори вратата. Ако не беше тракането на костите и тропането на ледените парчета и шишарките по покрива, вилнеещата буря, тежкият ден, изпълнен с не особено приятни сцени и лошото им настроение, можеше да е почти уютно. Фаун беше почти готова да избухне в сълзи, ако не беше толкова напрегната.
— Е, какво стана с прословутата Езерняшка убедителност?
Даг въздъхна и се протегна.
— Можеше да стане по два начина, Искрице. Бавно и мъчително или бързо и мъчително. Също като ваденето на зъб. Аз предпочитам болката да минава бързо.
— Дори не я остави да се изкаже!
— Колкото по-малко непростими неща си наговорим, толкова по-добре.
— И аз не получих шанс! Въобще не можах да опитам! Не казвам, че щях да постигна нещо, но поне щях да съм опитала!
— Познавам те, Искрице. Щеше да ми разбие сърцето да те гледам как се мъчиш и унизяваш.
Той се опита да развърже завивките с куката. Фаун го изгледа сърдито и след момент му помогна да разстелят одеялата на пода. Даг се отпусна с тежка въздишка. Тя седна срещу него със скръстени крака и намръщено прокара ръце по мокрите си къдрици.
— Понякога, ако хората седнат и поговорят, може да се разберат. — Кумбия бе сменила „фермерската курва“ с „това момиче“ за съвсем кратък период. Не беше по-лошо от „онзи тип“, както наричаха Даг в Уест Блу. Кой знае докъде можеха да стигнат, ако продължаха в това темпо?
Той сви рамене.
— Тя спечели.
— И каква й е наградата? — настоя Фаун. — Не виждам как въобще някой е спечелил нещо от тая ситуация.
— Виж, аз не си тръгнах, тя ме изхвърли. Или наистина го мисли и повече няма да ми проговори, или ще й се наложи да се извини.
— Искаш да кажеш, че ти си спечелил. Страшна тактика, Даг!
— От нея съм я научил. — Той направи гримаса.
— Какво ти става? Никога не съм те виждала в чак такова настроение. Не мога да кажа, че ми харесва.
Той се облегна назад и погледна дървения покрив. Подпорните греди не бяха обработвани, а просто подредени на нужните места.
— И на мен не ми харесва начинът, по който се чувствам тук. Сякаш се изгубвам, когато съм с роднините си. Основно с Дар и мама, и донякъде с баща ми, като беше жив. С Мари се разбирам горе-долу. Точно затова много рядко се задържам тук. Ако съм на една миля или още по-добре на сто от това място, отново ще съм си аз.
— Ха. — Фаун го разбираше донякъде. Спомняше си колко пълен с възможности й се струваше Гласфордж и колко задушаваща бе атмосферата в Уест Блу. Все пак си мислеше, че на годините на Даг хората би трябвало да са преодолели подобни чувства. А може би просто затъваха още по-надълбоко? — Забавна форма на изгнание!
— Така е — отвърна той, но не се засмя.
Въздухът изстиваше бързо. Малкото огнище очевидно служеше повече за загряване на работни съдове, отколкото за отопление на не много стабилната колиба, която вероятно не се ползваше през зимата. Все пак Даг реши да запали огън.
— На сутринта ще трябва да я допълним, — каза и кимна към малката купчина дърва до вратата.
Щом дървата се разгоряха — Даг явно имаше вродена дарба да пали огън, — миризмата на пушек и пращенето на искрите внесе в стаята така необходимия уют. Косите и дрехите им постепенно започнаха да изсъхват.
Фаун закачи един чайник над огъня и разбърка жаравата с ръжена.
— Е… — опита се да не го каже твърде отчаяно, — къде ще отидем утре?