— Мисля да взема нашата шатра от склада.
Нима имаха шатра?
— А къде ще я опънем?
— Имам една-две идеи. Ако не се получи, ще измисля нещо друго.
Явно нямаше да получи повече обяснения тази вечер. Дали сблъсъкът със семейството му беше приключил? Не че се съмняваше, че Даг я лъже, просто идеите им за добро посрещане явно бяха различни. Не очакваше, че настроенията на Езерняците към нея ще се преодолеят лесно. Но ако никой преди не беше постигал успех, нейната вяра, че Даг знае какво прави, май се превръщаше в колеблива надежда. Не я беше страх от трудното, но имаше разлика между трудно и непреодолимо.
Стомахът й изкъркори. Ако и Даг бе така изморен като нея, нищо чудно, че не можеше да мисли трезво. Храната щеше да помогне. Фаун изтърколи мистериозния плънкин до огнището и го погледна. Все още неприятно й напомняше на отрязана глава.
— Какво ще го правим?
Даг седна със скръстени крака и се усмихна. Не особено широко, но поне бе някакво начало.
— Имаме голям избор. Може да се нареже и да се яде суров. Може да го обелим и да направим яхния или пък да го сварим цял, може да се увие в листа и да се пече на жар. Да се наниже на меч и да се пече над огъня… и естествено, много популярната идея да нахраниш с него прасетата, а ти да изядеш тях. Доста е питателен. Според някои може да се живее вечно на плънкин и дъждовна вода. Според други просто ще ти се струва вечно. — Даг посочи един от резервните ножове, който й бе подарил, когато тръгнаха от Уест Влу. — Отрежи едно парче.
Тя сложи плода между краката си и колебливо заби ножа в него. Кафявата кора беше твърда, но отдолу имаше бледожълта месеста част, без костилки и семена. Фаун отряза един резен, както правеха с дините, и го опита.
Беше хрупкаво, по-малко сладко от ябълка, но по-добро от суров картоф.
— Напомня малко на ряпа. Не, доста по-хубаво е. — Явно проблемът не беше в качеството, а в количеството.
За улеснение, а и защото не й се готвеше на огнището на Дар, използвано за кой знае какви магически цели, решиха да го изядат суров. Все пак успя да накара Даг да си сложи прибора за хранене и обели парчетата му, вместо да го остави да яде с куката. Плънкинът беше изненадващо засищащ. Въпреки че бяха доста гладни, двамата изядоха само половината глава или каквото там беше.
— Защо не е разпространено при фермерите? Бихме могли да го отглеждаме в езерцата.
Даг размаха парчето, нанизано на прибора за хранене. Явно не правеше голяма разлика между него и куката, но поне изглеждаше по-прилично.
— Ушите имат нужда от малко побутване в същността, за да покълнат. Ако фермерите ги засадят, просто ще изгният в тинята. Това е трик, който всеки Езерняк научава. Като малък много мразех да работя на саловете. Струваше ми се най-скучното нещо. Сега разбирам защо старите патрулни с удоволствие караха смените си и ми се смееха. Всъщност е доста мързелива работа.
Фаун опита да си представи как младият нетърпелив Даг стои почти гол на сала и се занимава с ушите, едно по едно. Все още с две ръце и без белези. Усмивката й помръкна.
— Казват, че старите лордове от крайбрежните градове създали множество вълшебни растения и животни — заговори Даг замислено. — Повечето не са оцелели след катастрофата. Плънкините са доста капризни. Водата не трябва да е много плитка или много дълбока, дъното трябва да е тинесто. Няма да растат в дълбоките скалисти езера на север и изток. Те са нещо като местен деликатес. И освен това се нуждаят от Езерняци, година след година. Понякога се чудя колко стар всъщност е този лагер.
Фаун си представи дългогодишното отглеждане. Докато светът им се бе разпадал, неколцина Езерняци бяха продължили да се грижат за реколтата. Заради надеждата? По навик? Само от инат? Като гледаше Даг, бе готова да заложи на ината.
Хвърлиха кората в огъня и Фаун прибра останалата половина за закуска. Навън вече бе нощ, а пороят бе преминал в монотонно ръмене. Даг придърпа завивките им по-близо една до друга.
Фаун усети канията на ножа между гърдите си и посегна да го докосне.
— Мислиш ли, че Дар каза истината? За ножа.
Даг се облегна на дисагите и протегна крака към огъня.
— Мисля, че всичко, което каза, бе истина. Но не съм сигурен, че стигна до края.
— Какво означава това? Смяташ, че е премълчал нещо ли?
— Не съм сигурен… Бих казал, че ножът е проблем, който иска да изчезне, а не да проучи.
— Ако е толкова добър, колкото казваш, мислех, че ще е по-любопитен.
Даг сви рамене.
— Така е в началото. Като Соун Овцата, или аз на неговите години. Всичко ти изглежда ново и вълнуващо. Но след това става ежедневие и трудно срещаш новости. И когато това се случи, не знаеш дали да се вълнуваш, или да се мръщиш. Просто Дар е прекарал последните тридесет години, като е правил всеки ден оръжия, с които роднините и приятелите му се самоубиват. Уважавам го твърде много, за да се съмнявам в преценката му.