Даг заряза хумора и въздъхна.
— Може и да не са ни роднини, но със сигурност са нашето завещание. Обединеното ни наследство. Чудя се какъв ли е моят дял. — Той докосна сърцето си. — За едно съм сигурен.
Фаун потръпна при мисълта за очакващата го съдба.
— А сте толкова горди. Яздите наоколо като лордове. — Все пак повечето Езерняци живееха по-бедно от фермерите, освен ако лагерът в Беърсфорд не бе много по-различен, в което се съмняваше. За съжаление наоколо нямаше никаква величественост. По-скоро само жалки остатъци.
— Трябва да си разказваме някакви добри истории, за да можем да продължаваме. Ден, година, десетилетие. Какво друго ни остава? Да легнем и да мрем от отчаяние ли?
Тя се отпусна до него и също загледа тавана.
— Дали някога ще се свърши?
— Може би. Ако продължаваме. Според нас злините не са безграничен брой. Не се появяват под вода или лед, нито из стари опустошения. Според картите на унищожените леговища се срещат по-често около Мъртвото езеро и по-рядко в отдалечените земи. Казваме, че са безсмъртни, но досега сме убили всички появили се. Може би няма да живеят вечно, но разрушенията, които нанасят за толкова кратко време, са повече от достатъчни. Може би с времето съвсем ще спрат да изникват. Но не бива да се разчита на такава надежда. Тя прави хората нетърпеливи, а тази война не е за нетърпеливите. Все пак, щом всичко си има край, и отчаянието трябва да свърши. Не през моя живот, но все някога. — Даг примигна в сенките. — Може и да не съм много вярващ, но поне в това вярвам.
Че отчаянието ще свърши? Или не през неговия живот? Най-вероятно и в двете.
Той се надигна, размърда рамене и след няколко опита да махне приставката се обърна към Фаун за помощ. Тя разкопча каишките и реши, че ще е по-добре да спят с дрехите. След малко се сгуши в любимата си поза, на лявата му ръка, където можеше да слуша сърцето му. Придърпа одеялото върху двамата. Даг не намекна по никакъв начин, че иска да прави любов, а и тя нямаше никакво желание на това място. Огънят изтля много преди някой от тях да заспи.
5.
Даг изчезна по някаква задача още на развиделяване, като остави Фаун да събере багажа. Тя опакова всичко и го изнесе на верандата, помете колибата и дори изсипа пепелта от огнището, докато го чакаше да се върне. Събра доста голяма купчина дърва, за да подмени изгорените, и накрая седна на стълбите и подпря брадичката си с длани. През поляната се заточиха диви пуйки, повече от вчерашните. Гледаха я с подозрение. Тя им отвърна със същото.
Някой се появи на пътеката и пуйките се разкараха. Фаун скочи нетърпеливо, но остана разочарована. Беше Дар, а не Даг.
Той се мръщеше с неодобрение, но и без изненада. Вероятно усетът му бе подсказал къде са пренощували.
— Добро утро — опита тя предпазливо.
Дар изръмжа и кимна намусено.
— Къде е Даг?
— Излезе. Каза да го изчакам тук — добави тя внимателно.
Ново изръмжаване. Дар прегледа струга, който изглеждаше невредим, и обиколи колибата, за да отвори капаците на прозорците. След това събу калните си обувки на стъпалата и влезе. След няколко минути излезе отново. Изглеждаше раздразнен, вероятно защото нямаше от какво да се оплаче.
— Не сте се съвкупявали снощи, нали? — попита рязко.
— Не, но на теб какво ти влиза в работата? — напрегна се Фаун.
— Защото иначе трябваше да правя прочистване на същността. — Дар погледна купчината дърва. — Ти ли ги събра, или Даг?
— Аз, естествено.
Той сякаш се канеше да я опровергае, но не можа да намери причина. За щастие в този момент по пътеката се появи Даг. Изглеждаше почти доволен. Може би бе успял да свърши работата си?
Спря, щом забеляза брат си, и двамата размениха лаконични кимвания.
Дар изчака Даг да заговори пръв, но видя, че това няма да стане.
— Много хитро се измъкна снощи. Така поне не трябваше да слушаш оплакванията.
— И ти можеше да излезеш на разходка.
— В дъжда ли? Това си е твой номер, патрулен.
— Както кажеш. — Даг метна багажа на двамата на рамо и кимна на Фаун. — Хайде, Искрице. Лек ден, Дар.
Фаун тръгна подире му, като кимна през рамо за довиждане. Дар отвори уста да каже още нещо, но се отказа.
— Имаше ли проблем? — попита Даг, щом се отдалечиха. — Имам предвид с Дар.
— Не. Освен че зададе един наистина груб въпрос.
— Какъв?
Тя се изчерви.
— Попита дали сме се любили в колибата.
— Аха. Всъщност си има основателна причина за този въпрос, но можеше да го зададе на мен. Ако наистина се съмнява в знанията ми.