— Почти три. — Струваше му се много по-отдавна.
— Ако не беше това — тя посочи куката му, — щях да те оставя да се лекуваш сам. Но предполагам, че искаш да махнеш шината по-скоро.
— О, да.
— За днес изразходвах целия си усет върху младия ти приятел Соун. Но чиракът ми с радост ще се пробва.
Даг направи гримаса, а тя се усмихна, без да се обижда.
— Хайде де, Даг. Знаеш, че трябва да се упражняват на някого. Как е чуканчето? Има ли проблеми?
— Ами… не.
Хохари се дръпна и го погледна строго.
— С други думи — да. Махни си приставката! Искам да го погледна.
— Не става дума за чуканчето — отвърна той, но я остави да разкопчае каишките. — Е, понякога е малко възпалено, но днес е добре.
— Виждала съм го и по-зле. Какъв е проблемът тогава?
— Чувала ли си някога липсващи крайници да имат усет? — попита Даг предпазливо.
— Призрачни крайници?
— Да, нещо такова.
— Усещане за сърбеж и болка? Чувала съм. Много е влудяващо да те сърби, а да не можеш да се почешеш.
— Не, друго е. Това го знам. Преди двадесет и пет години в Лутлия се запознах с един човек, който бе загубил части от двата си крака от измръзване. Оплакваше се, че го сърбят липсващите пръсти. Обикновено малко работа със същността върху нервите на краката го успокояваше. Аз говоря за същността на липсващите крайници.
— Ако нещо не съществува, не може да има същност. Не знам дали някой може да има илюзия за същност, както илюзията за сърбеж, но хората халюцинират за всякакви неща, така че — защо не?
— Само че илюзията не би могла да извършва работа със същността.
— Разбира се.
— Но моята може. Тоест, аз мога.
— Разкажи ми по-подробно. — Тя се облегна и го загледа с интерес.
Даг си пое дъх и описа случката с купата във фермата на Блуфийлд, без да влиза в подробностите, които я бяха причинили.
— Кълна се, че повечето работа бе свършена със същността на лявата ми длан. — Той тропна с чуканчето си по масата. — А нея я няма. След това ми беше лошо и студено повече от час.
Тя се намръщи замислено.
— Звучи, сякаш си ползвал същност от цялото си тяло. В което би имало логика. Защо тогава да приема подобна форма? Теорията ти, че това е някаква компенсация поради невъзможността да използваш дясната ръка, е приемлива. Признавам, че звучи доста впечатляващо. Случвало ли се е пак?
— Още два пъти. — Не беше склонен да разкрие обстоятелствата. — Но не става по желание. Нито се задейства само от моето напрежение. Изглежда, че се случва случайно.
— Можеш ли да го направиш сега?
Даг се съсредоточи, смръщи лице. Нищо. Той поклати глава.
Хохари прехапа устни.
— Може би е някаква странна проява на същност. Но не е същност без материя.
Даг най-сетне каза това, което се боеше да признае дори пред себе си.
— Злините са чиста същност. Същност, без материя.
— Ти разбираш повече от тях — отвърна лечителката. — Аз не съм виждала злина.
— Материалните прояви на злините са чиста кражба. Те изсмукват същността и от нея си оформят материя.
— Не знам, Даг. Ще трябва да помисля за това.
— Ще съм ти задължен. Аз съм… — не искаше да използва думата „уплашен“, — доста объркан.
Хохари кимна и отиде да доведе чирака си. Представи го като Отан. Младежът изглеждаше развълнуван, дали заради това, че ще работи върху известен патрулен, или просто защото са му позволили да извърши лечение със същност. Хохари остана да наблюдава със скръстени ръце. Чиракът седна и започна решително да опипва дясната ръка на Даг.
— Хохари — каза след малко. — Не мога да проникна през заслоняването на патрулния.
— Отпусни се, Даг.
Даг се бе заслонил плътно веднага след като прекосиха моста. Никак не му се искаше да се разтваря, но беше необходимо. Опита се.
— Все още не мога — поклати глава Отан. Младежът се притесняваше, сякаш вината бе негова. — Може би трябва да опитате вие, госпожо.
— Аз се изразходвах. Най-рано утре сутрин. Даг, отпусни се!
— Не мога…
— Днес ти е притеснено. — Тя заобиколи масата и се намръщи. — Добре, пробвайте да си смените ролите. Даг, ти се пресегни за момчето, това ще те поразтвори.
Той кимна и опита да достигне същността на момчето. Неудоволствието от задачата се смесваше с нетърпението да махне проклетите шини. Чиракът го гледаше като подритнато кутре. Уплашен, но желаещ да помогне. Ръцете му бяха върху тези на Даг и бе отворен като порта.
Даг импулсивно повдигна чуканчето си и го стовари върху ръцете им. Нещо остро просветна в същността му. Отан изпищя и се дръпна.
Хохари възкликна удивено.