— Призрачната ръка — каза мрачно Даг. — Длан от същност. — Цялата му предмишница бе изпълнена със същност, изтеглена от момчето. Призрачната ръка се бе появила за кратко и отново бе изчезнала. Той трепереше, но се насили да остане неподвижен.
Чиракът притискаше дясната си ръка към гърдите и я разтриваше изумено.
— Какво беше това? Нали не бях аз?
— Съжалявам — смотолеви Даг. — Не трябваше да правя така.
„Това беше ново“. При това обезпокоително. Твърде много напомняше на магията на злините. Макар че в крайна сметка вероятно имаше само една работа със същността. Дали беше кражба да вземеш нещо, което всячески се опитват да ти предложат?
— Ръката ми е студена — оплака се Отан. — Поне помогна ли? Хохари, успях ли да извърша някакво лечителство?
Лечителката докосна и двамата и лицето й стана странно безизразно.
— Да. Да, извършено е мощно подсилване на същността.
Отан се поразведри, въпреки че все още се разтриваше.
Даг размърда пръсти. Десницата едва го наболяваше.
— Усещам, че се е загряла.
Хохари накара чирака си да направи нова, по-лека превръзка на Даг. Дясната ръка на момчето бе видимо слаба и на няколко пъти то изтърва бинтовете, а накрая се наложи лечителката да завърже възлите.
— Ще се оправи ли? — попита Даг и кимна към Отан.
— До няколко дни — отвърна Хохари. — Това беше доста по-мощно усилване на същността, отколкото им позволявам да правят.
Отан се усмихна гордо, но все още изглеждаше малко объркан. Хохари му благодари и го освободи, след което затвори вратата и седна срещу Даг.
— Хохари, какво става с мен?
— Не съм сигурна — поколеба се тя. — Някога минавал ли си изпитание за създател?
— Преди години. Нямах нужните умения и търпение. Но обхватът на усета ми беше около миля и ми позволиха да стана патрулен. Точно това, което отчаяно исках.
— Това сигурно е било преди четиридесет години. А напоследък?
— Не е имало смисъл. Нали тези таланти не се променят с времето?
— Всичко живо е променливо. — Погледът й беше пълен с интерес и… сякаш леко хищнически? — Даг, това не беше призрачно. Беше едно от най-живите неща, които съм виждала. Чудя се дали би могъл да извършваш насочени подсилвания?
Нима имаше намерение да го прави лечител като себе си? Даг беше леко зашеметен.
— Дар е създателят в семейството.
— Е, и? — Острият й поглед го накара да се размърда неловко.
— Не мога да контролирам това. Сякаш по-скоро то ме използва.
— Нима не си спомняш колко си бил непохватен, когато усетът се е появил за пръв път? Понякога чираците ми хич не се справят. Дори и аз имам лоши дни.
— На петдесет и пет е малко късно да ставаш чирак. Не мислиш ли? — Самата Хохари бе с десетина години по-млада от него. Дори си я спомняше като чирак. — Освен това на създателя му трябват две здрави ръце.
Тя отвори уста, но спря и се замисли над думите му.
— Аз се занимавам с патрулиране. В това съм добър. — При мисълта, че трябва да спре, го побиха тръпки. Странно, защото убиването на злини беше най-страшната задача. После си спомни собствените си думи, които бе изрекъл в Гласфордж: „Никой от нас не може да се справи сам, затова са задължени на всички ни“. И създателите, и патрулните бяха от значение. „Жизнено необходими, но заменими“.
— Все пак ела отново утре сутринта. Искам пак да прегледам ръката ти. И двете — добави Хохари след кратко колебание.
— Благодаря. — Даг кимна към превръзката. — Още ли трябва да нося шини?
— Да. За да ти напомнят да не правиш глупости. Говоря от собствен опит. Всички патрулни сте еднакви. Остави подсилването на същността да поработи и пак ще говорим.
Даг кимна и излезе, усещаше любопитния поглед на Хохари в гърба си.
6.
Даг не гореше от желание да дискутира случката с чирака, но и никой не го запита. Вместо това петима души се надпреварваха да обясняват, че трябва да научи жена си да плува. Идеята беше чудесна, но Фаун посрещна факта, че Даг все още носи шина, с видимо облекчение.
— В никакъв случай не трябва да плуваш с превръзката — настоя тя. — Казаха ли кога ще ти я махнат?
— Скоро.
Фаун се успокои и той реши да не й казва, че скоро може да значи утре.
Синът на Сари, който още от по-рано събираше камъни за огнището, се върна към задачата си. Обикаляше по поляната и мъкнеше камъни, големи колкото ръчичките му. Когато се наложи да откажат по-голяма част от плодовете на труда му, настъпи малка криза. Все пак плачът бе спрян с почерпка от намаляващите запаси от фермерската храна и Даг го прати при родителите му. Тази вечер Даг и Фаун си свариха чай на домашното огнище, въпреки че вечерята отново се състоеше от суров плънкин. Фаун явно започваше да схваща значението на всички шеги за плънкините.