— Опасни са по бреговете на каналите. Лежат във водата, като плуващи дънери, но се движат доста бързо. Стискат здраво плячката си и я завличат под водата да се удави. След това, като поизгние малко, я разкъсват. — Той се наведе и погали лъскавата кожа. — Мисля, че баща ти и Уит ще си направят добри ботуши и колани, и може би нещо за майка ти.
— Даг — обади се Фаун колебливо, — някога виждал ли си морето?
— Да, два пъти. Южното крайбрежие до устието на Сивата река. Източното море не съм го виждал.
— Как изглежда?
Даг приклекна и продължи да гали кожата, лицето му придоби замислено изражение.
— Първият път беше преди повече от тридесет години. Никога няма да го забравя. На запад от Сивата река, между нея и равнините, земята е предимно без дървета. Патрулира се на кон. Командирът на отряда ни беше разпръснал на повече от половин миля един от друг. Сигурно сме обхващали петдесет мили. Яздехме право на юг, ден след ден. Беше пролет и навсякъде имаше зеленина и цветя. Най-доброто патрулиране през целия ми живот. Дори открихме една още неподвижна злина и я оправихме почти без да спираме. През останалото време просто яздехме, оглеждахме местността и почти не поддържахме контакт едни с други. В края на седмицата небето стана сребристосиво, появиха се пясъчни дюни и тогава го видях… — Гласът му заглъхна и той преглътна. — Пенестите вълни не спираха да се разбиват в брега. Не знаех, че съществуват толкова разновидности на синьото, сивото и зеленото. Морето беше широко и равно, но живо. Можеше да го усетиш с усета си, сякаш то е майка на целия жив свят. Стоях и гледах… После всички слязохме от конете, съблякохме се и започнахме да си играем като деца в солената вода.
— А след това какво стана? — попита Фаун, почти затаила дъх.
Даг сви рамене.
— Преспахме на плажа, изместихме линията с нови петдесет мили и тръгнахме обратно на север. По обратния път времето се влоши и ни валя, освен това не намерихме нищо. Изхвърлените на брега дърва горят с най-красивите цветове, които съм виждал.
Думите му бяха простички както винаги и Фаун не можеше да разбере защо има чувството, че слуша молитва и очите й се навлажняват.
— Даг… Какво има отвъд морето?
Веждите му се размърдаха.
— Никой не е сигурен.
— Може ли да има други земи?
— А, това ли? Да. Или поне е имало. Старите карти показват още три континента. Все пак оригиналите са унищожени и никой не знае колко точни са копията. Но не съм чувал някой кораб да е отишъл да провери и да се е върнал. Хората имат различни теории. Според някои боговете са ни забранили и всеки, който тръгне, бива унищожен от ужасни проклятия. Според някои пък другите земи са заразени и мъртви от бряг до бряг. Тази представа никак не ми допада. Но пък ако отвъд морето има хора, все някой техен кораб щеше да бъде отвят от курса и да се появи за толкова години. Може би хората там са ни отлъчили, докато не изпълним задачата си и тук отново не стане безопасно. Това би било логично.
Даг направи пауза, загледан в далечината.
— Според легендите на този континент е имало още една територия с оцелели. Отвъд големите планини, на запад от равнините. Някой ден ще разберем дали е вярно. Когато някой се опита да заобиколи с плаване тази земя. Едва ли трябва кой знае какъв кораб, за да се движи покрай брега.
— Със сребърни платна — добави Фаун.
— Мисля, че все някога ще се случи. Но не знам дали ще доживея да видя…
— Кое?
— Ако успеем да задържим злините достатъчно, че хората да се развият. Речните жители са достатъчно дръзки да опитат, но ще са необходими много ресурси и хора. Ще е нужен някой велик лорд или принц, за да финансира подобна експедиция, а те са изчезнали.
— А може би е необходима група от прилично богати хора — предложи Фаун. — Или пък наистина голямо множество от нормални люде.
— И някой сладкодумец да им измъкне парите. — Даг се усмихна, след което поклати глава и се надигна. Фаун сгъна внимателно кожата на гигантския гущер.
Даг влезе да вземе хартия, мастило и пера и после седнаха на една маса, за да напишат писма до Уест Блу. На Фаун не й липсваше фермата. Тя бе жадувала да се махне и не бе променила мнението си, но не можеше да се каже, че пуска корени тук. Като виждаше как Езерняците се местят насам-натам, може би домът й нямаше да е място. Щеше да е Даг. Тя го погледна как държи перото с дясната си ръка и притиска хартията с куката. След това наведе глава и се зае със собствената си задача.
„Скъпи мамо, татко и лельо Нати. Пристигнахме онзи ден“. Наистина ли бяха минали само два дни? „Аз съм добре. Езерото е много…“ Наистина трябваше да каже нещо повече от „мокро“. В крайна сметка написа „голямо“. „Отново срещнахме лелята на Даг, Мари. Тя има хубава…“ Фаун задраска „колиба“ и написа „шатра“. „Ръката на Даг се оправя“. Продължи в този дух, докато не запълни половината страница. Оставаше твърде много празно място. Реши да опише децата на Сари и тяхната шатра, което позапълни страницата. Готово.