След два дни вместо уроците по плуване Даг реши да я изведе с една от тесните лодки. Имаше си специална кука на приставката, за да може да държи гребло. Първо й обясни някои неща на кея, след което й даде гребло и я настани на носа. В началото Фаун се чувстваше нервна заради огромната водна повърхност и защото не виждаше седящия отзад Даг, но постепенно влезе в ритъм.
Заобиколиха Лешниковия остров и навлязоха в по-спокойни води, което я отпусна още повече. Спряха да се възхитят на едно надвиснало от брега изсъхнало дърво, което се отразяваше в зеленикавата повърхност. В него гнездяха няколко ширококрили ястреба и Фаун с усмивка си спомни за деня, в който заради червеноопашатия бяха паднали от коня на път за Гласфордж. Всички по-едри хищници бяха прогонени от островите с Езерняшка магия.
Въздухът в канала беше топъл и застоял, а водата бе бистра. По бреговете растяха гъсти храсти бъз, плодовете им бяха започнали да зреят. След около месец щяха да са готови. Фаун разбираше как момчетата с лодки щяха да минат и да ги оберат. Една малка рибка изскочи от водата и падна право в лодката им. Даг се засмя на писъка на Фаун и нежно я върна във водата; отричаше да е причинил това чрез Езерняшките си способности.
Заобиколиха една тръстика, в която чуруликаха някакви косове, и се озоваха сред широко пространство, покрито с лилии. Белите им цветове бяха разтворени към слънцето. Във въздуха летяха ефирни синкави и малко по-едри червени водни кончета. По пъновете се припичаха костенурки, кафявите им коруби лъщяха като камъни. Малко по-нататък една синя чапла, която обикаляше по брега, замръзна и стрелна дългия си жълтеникав клюн във водата. Мярна се една сребриста сянка, след което чаплата отметна глава, преглътна и отново застана неподвижна. Фаун не знаеше кое я прави по-щастлива — гледането на лилиите или изражението на Даг. Съпругът й въздъхна доволно, след което се намръщи.
— Мислех, че това е същото място, но ми се струва по-малко. А и водата е по-плитка. Помня, че ми стигаше до над главата. Дали не съм завил накриво?
— На мен ми се струва доста дълбоко. Ти на колко години си бил, когато си намерил това място?
— На осем.
— И колко беше висок?
Даг отвори уста да отговори, но се засмя весело.
— По-нисък от теб, Искрице.
— Ясно.
— Наистина е ясно. — Той остави греблото в скута си и се огледа.
Водните лилии бяха красиви, но бе виждала такива във водите около Уест Блу. Както бе виждала тръстика, водни кончета, косове, костенурки и чапли. Тук нямаше нищо ново и въпреки това… мястото бе магично. Тишината във влажния топъл въздух, прекъсвана само от звуците на тресавището, й се струваше по някакъв начин свещена. „Сигурно това е чувството да имаш усет през цялото време“.
Седяха тихо в тясната лодка, без нуждата да говорят. По някое време жегата започна да става непоносима и Даг с въздишка вдигна греблото, за да завърти лодката. Загребването предизвика водовъртеж в чистата вода и Фаун го проследи с поглед. „Виждам защо сърцето му е хвърлило котва тук“.
Вече бяха почти излезли в главния ръкав, когато Даг спря отново. Фаун се обърна към него, а той се ухили и докосна с пръст устните си. Полузаспалото му изражение не я успокояваше особено. Така че се стресна само малко, когато един огромен черен костур изскочи с плясък от водата, падна точно в центъра на тясната лодка и започна да се мята, докато накрая не застина неподвижно, само хрилете му потрепваха.
— Тази е с по-подходящ размер за вечеря — каза доволно Даг и отново загреба.
— Това се казва убеждаване. Така ли ловите риба през цялото време? — попита изумено Фаун. — Чудех се защо не виждам никъде въдици.
— Нещо такова. По принцип използваме мрежи. Ако видиш стария Катагус да лежи на кея и да прилича на заспал, с една ръка във водата, да знаеш, че прави точно това.
— На мен ми се струва малко нечестно. Как въобще е останала риба?
— Е, не всички имат необходимите умения.
Докато стигнат до кея, Фаун вече кроеше планове да измоли малко подправки от градината на Сари и да опече пресния улов. Успя да се качи на дъските, без да падне от лодката и да се стигне до нежелани уроци по плуване. След това взе костура, размени бърза целувка с Даг и двамата изкачиха стълбите на брега.
Ръката му около кръста й внезапно я притисна и се отдръпна. Фаун проследи погледа му.
Дар ги очакваше под една сянка, намръщен като буреносен облак.
— Трябва да говоря с теб — обърна се той към Даг, щом приближиха.
— Така ли? Защо? — попита Даг, но махна към пъновете пред тяхната шатра.
— Предпочитам насаме — отвърна Дар сухо.