Даг въздъхна.
— Има скоро и твърде скоро. Може да осакатиш млад кон, ако го натовариш тежко, вместо да му дадеш още година да укрепне. Както и младите патрулни. — „А младите съпруги?“
Феърболт кимна, после попита:
— И кога няма да е твърде скоро, Даг? Искам да знам къде да поставя плочката ти.
— Ще ми дадеш ли малко време за размисъл? Не смятам, че мога да оставя въпроса със съвета настрана.
Феърболт кимна отново.
— Но ще мога да отговоря само за себе си и Фаун. Не мога да контролирам действията на другите.
— Но можеш да убеждаваш — отвърна Феърболт. — Да променяш нещата. Осмелявам се да ти предложа да не бъдеш упорит глупак.
„За това е вече късно“. Този мъж трябваше да се занимава с още шестстотин патрулни. За тази вечер бе достатъчно. Жабите бяха започнали серенадата си, а водните кончета бяха отстъпили място на прилепите. Даг се изправи, пожела учтиво лека вечер и изчезна в спускащия се мрак.
8.
Докато се гласяха да си лягат, Даг й обясни за разговорите с брат си и Феърболт. Като сравняваше краткия му разказ с дългото време, през което бе отсъствал, Фаун предполагаше, че й спестява доста неща. Нещо повече беше причинило това лошо настроение. „Братята имат такива способности“. Все пак новината за лагерния съвет звучеше достатъчно стряскащо.
— Седем човека може да гласуват и да ни прогонят? Просто така?
— Не съвсем. Трябва да изслушат аргументите на двете страни. Освен това трябва да говорят с хората на своите острови и да чуят мнението им, преди да вземат такова… сериозно решение.
— Ха! — Тя се намръщи. — Представях си, че това, че твоите хора не ме харесват, ще вземе други форми. Не знам. Например, че ще ни оставят мъртви животни пред входа, хора с маски ще палят шатрата ни, ще те пребият и ще ми обръснат главата. Нещо такова.
— Това ли би се случило сред фермерите? — Даг повдигна скептично вежди.
— Понякога. А понякога и по-лошо, според историите, които съм чувала.
— Маските не могат да скрият същността. Ако някой иска да стори нещо толкова грозно тук, няма да може да го запази в тайна.
— Да, това всъщност би ги спряло.
— Всъщност тук не става дума за момчешки лудории. Нашите брачни върви издигат проблема на друго ниво. Сериозните въпроси имат нужда от сериозно обмисляне от сериозни хора.
— А не трябва ли и ние да поговорим с тези сериозни хора? Защо само Дар да има предимство?
— Проклет да е Дар! — ядоса се той. — Това е точно обратното на идеята ми да те представя постепенно. Сега ще трябва да привличаме внимание и да карам хората да вземат страна. Исках да се скатаем, докато останалите чакат някой да направи нещо. Надявах се, че една година ще е достатъчна.
Фаун примигна учудено. Може би на него една година не му се виждаше толкова много, но…
— Този тип конфликти не са ти любими, нали?
— Изобщо. Това е лошо нещо в лош момент, а мен хич не ме бива. За разлика от Феърболт. Ще ти омае главата за двадесет минути. Добър лагерен капитан е. Но ясно подчерта, че трябва сам да се справя с проблема. — Даг продължи с по-тих глас: — Мразя да моля за услуги. Мисля, че съм си изчерпал запаса още преди години. — Лекото потупване с лявата ръка показваше за какво говори. На Фаун й се струваше, че специалното внимание, което бе получил с приставката и връщането си в патрула, се е изплатило многократно.
Все пак на другия ден Даг реши да покаже Фаун по-публично и я взе за разнасяне на плънкини. Първо трябваше да гребат до беритбения сал, който по това време се намираше в края на техния ръкав. На широката десет стъпки квадратна конструкция се въртяха дузина Езерняци от различна възраст, пол и степен на голота. Растението имаше големи и твърди листа, които стърчаха от водата като зъби, и непретенциозни жълти цветове. Екипът ги изкопаваше, отделяше стъблата, плодовете и ушите и отново ги засяваше. Зад сала оставаше мътна следа от тиня и растителни остатъци.
Даг поздрави възрастната жена, която очевидно бе начело. Две голи момчета изтърколиха товар плънкини в тясната лодка и тя потъна доста застрашително. Двамата се сбогуваха и загребаха отново, но вече доста по-бавно. Фаун усещаше многобройните погледи, които ги проследяваха.
Разнасянето се състоеше в това да гребат покрай брега и да спират до всеки мини лагер, където оставяха плънкините в специални кошове на кея. Стана й ясно откъде се бе взимала вечерята им през последните дни. Притесняваше се от клатенето на лодката и внимаваше да не изтърве някой плод, за да не се налага да се гмурка за него, но в крайна сметка изпразниха лодката. Върнаха се до сала и направиха още два курса.
Даг махаше и поздравяваше хората по другите лодки и кейовете, запознаваше я с толкова нови лица, че тя скоро започна да забравя имената им. Никой не проявяваше злоба, макар че понякога я гледаха изумено. Все пак някои от поздравите й се сториха наистина сърдечни. Като се замисли, реши, че предпочита груби или поне остри въпроси пред това мълчаливо безразличие. Това приключи, щом се прибраха за обяд в шатрата Блуфийлд. Обядът естествено беше плънкин.