Фаун осъзна, че става дума за прословутия патрулен хумор.
— Но не бих искал такова разрешение — продължи Феърболт. — Даг, хората знаят, че като стане дума за злина, ти си първият доброволец. Сега е моментът да им покажеш, че нищо не се е променило.
— Не знам какво се е променило. И се променя. Понякога мисля… — Той докосна лявата си ръка. Феърболт можеше и да реши, че става дума за брачната връв, но Фаун се чудеше дали този жест не е насочен към призрачната ръка.
Капитанът погледна към нея.
— Да. Не е хубаво да се изпраща прясно обвързан патрулен на мисия. Само че положението е лошо. Не исках да издавам подробности пред Соун. Куриерът каза, че са загубили стотици хора: и фермери, и Езерняци. Злината се е преместила от първоначалното си леговище под бедния фермерски град и е нападнала лагера Боунмарш. Почти всички са се измъкнали, но със сигурност е пленила неколцина. Щом изпратя първия отряд, ще започна да събирам втори. Кой знае откъде. Имам лошото предчувствие, че ще има нужда.
Даг потърка челото си.
— В такъв случай хората от Рейнтрий ще са объркани. Ще се съсредоточават върху грешните неща — отбрана, бегълци, ранени. Ще изгубят поглед върху цялата картина и главната задача. Вземи нож и убий злината. Всичко друго е отвличане на вниманието.
— Един външен човек ще има по-трезва преценка, да — каза Феърболт.
— Не е задължително. Изминаха тридесет години, откакто патрулирах в северната част на Рейнтрий, но все още имам приятели.
— А помниш ли терена?
— Отчасти — призна Даг колебливо.
— Именно. Аз не съм ходил там. Мислех за Соун — да е партньор на капитана като водач.
— В момента нямам зареден нож — каза Даг. — За пръв път от десетилетия. Обикновено нося по два-три. Чудиш се как съм убил толкова много злини. Просто хората ми даваха повече ножове.
— Работата на капитана не е да забива ножове. А да ръководи хората с ножовете.
— Знам — въздъхна Даг.
— Знам, че знаеш. Е… — Феърболт се надигна. — Отивам да разглася новината. Можеш да ми съобщиш решението си, като се върна. — Не каза изрично да обсъдят въпроса, но това се подразбираше. Погледна за момент Фаун, сякаш искаше да я помоли нещо, но после поклати глава. Конят му се приближи сам, което в никакъв случай не беше случайност. След няколко секунди капитанът вече препускаше по пътя.
Даг се бе изправил и гледаше след него, но сякаш виждаше съвсем други неща. Фаун стана и се приближи до него. Двамата се прегърнаха силно.
— Твърде скоро — прошепна Даг, отдръпна се леко и я погледна. Какъв смисъл имаше да прави храбра физиономия, когато той виждаше бурята, която бушуваше в същността й? Все пак се стегна и опита да успокои дишането си.
— Но Феърболт е прав за опита — продължи той с по-уверен глас. — Това нещо е различно от убиването на неподвижни злини и дори от онази бъркотия в Гласфордж. Младите съвсем не са подготвени за това. Колко ли на север е бил този град? Не бива да се създават фермерски поселища на север от старата изчистена линия… — Поклати глава и стисна ръцете й. Блясъкът в златистите му очи беше определено налудничав.
— Вече си го правил. — Тя преглътна. — Така че въпросът не е дали ще успееш, а дали ще се справиш по-добре от някой новобранец.
— Не знам. Мина доста време. Освен това, ако не ида аз, ще натоваря някой друг. Все някой трябва да замине…
Тя се надигна и сложи пръсти на устните му.
— Даг, с кого спориш?
Той замълча за момент, след което се усмихна, макар и съвсем леко.
Фаун си пое дъх.
— Когато се омъжих за патрулен, предполагах, че ще се стигне дотук. Ти ще заминеш, аз ще остана. Случи се по-скоро, отколкото очаквахме, но все някога трябва да има първи път. — Тя хвана с длани скулите му и разклати главата му. — Просто се погрижи да не е и последен.
Той я притисна към себе си. Фаун усещаше тупкането на сърцето му, миризмата му на мъж. Отвори уста и ноздри и се опита да го вдъхне, да го запази в себе си. „Завинаги. Или поне за ден“.
— Не се ли боиш да останеш сама тук? — измърмори Даг в къдриците й.
— От нещата, от които се боя, това току-що падна доста надолу.
— Трябва да признаеш, че досега винаги съм се връщал.
— Да, в Гласфордж казаха, че си като котка. — „Но въпреки това бяха тръгнали да те търсят“. — Като малка видях едно коте на дърво, мяукаше много жално, а баща ми ми каза: „Скъпа, някога да си виждала котешки скелет на дърво?“.
Чу дълбокия му смях, който толкова много обичаше. Двамата стояха прегърнати, докато от пътя не се дочу тропот на подкови.
— Действай — измърмори Фаун и отстъпи назад.
Даг я погледна с любопитна усмивка. Пусна я, но продължи да държи ръката й, когато се обърна към Феърболт.