Капитанът го гледаше въпросително.
— Искам да говоря с куриера. И да погледна по-новите карти на северните региони на Рейнтрий.
Феърболт кимна отсечено.
— Качвай се зад мен. Ще те метна до щаба.
Даг стъпи на един пън и се покатери на коня. Натовареното животно тръгна с бърза стъпка.
Очите на Фаун бяха сухи. Почти. Тя примигна и влезе в шатрата, за да приготви багажа на Даг.
9.
Даг се прибра чак към полунощ. Фаун надигна глава, разбърка жаравата с пръчка и запали остатъка от свещта. Той й се усмихна, но погледът му беше някак отнесен.
— Чудех се дали ще имаш време да поспиш?
— Малко. Потегляме призори.
— Не е хубаво да тръгваш изморен. Ако искаш, мога да остана будна цяла нощ и да те вдигна? — И без това не оставаше много време.
— Не. Ще минат да ме вземат. Ще опитам да тръгна тихо.
— Да не си посмял да се изнижеш, без да ме събудиш — отвърна тя малко гневно. После го въведе в шатрата, където целият му багаж бе сгънат на купчинки. В единия край бяха лъкът и пълен колчан със стрели. — Мислех да ти опаковам нещата, но после реших, че ще искаш да ги провериш.
Той коленичи и започна да й подава вещите, които щяха да му трябват. Фаун се мъчеше да ги натъпче максимално плътно в дисагите. Остави единствено дайрето в кожения му калъф. Фаун искаше да го попита дали няма да му трябва при празнуването на убийството. Може би просто искаше да го запази при този извънреден поход. Въобще не й се мислеше за другата възможност. Тя закопча каишките и се обърна към последния предмет на сандъка, до примигващата свещ.
— Нямаш споделящ нож. Искаш ли да вземеш този? — попита и му подаде канията.
Даг се намръщи. Измъкна костеното острие и погледна избледнелите надписи.
— Дар каза, че не работи.
— Знам. Просто за всеки случай. Ако няма други възможности.
— В отряда ще има поне десет ножа.
— Колко човека тръгвате?
— Седемдесет.
— Ще стигнат ли?
— Кой знае? И един е достатъчен, но може да се наложи всички да се жертват, за да попадне на точното място в точното време. Феърболт ще задържи останалите патрули и ще привика някои от действащите. Но освен за изпращане на помощ трябва да помисли и за отбрана.
— Мислех, че изпращането на подкрепления е най-добрата защита.
— Донякъде. Нещата може да тръгнат на зле в Рейнтрий, но може да се появи и някоя злина тук, в Олеана. И без това вече изоставаме с графика. Възможността не е малка. Това, че злините се появяват случайно, е неприятно. Когато минават месеци без нито една, всичко е добре. Но ако се появят няколко наведнъж, може да ни прегазят. — Той прибра ножа и й го подаде със смръщено лице. — По-добре да не го вземам. Знаеш, че имам навика да се втурвам презглава в неприятностите, а сега работата ми е друга.
Тя прие думите му и ножа с кимване, въпреки че сърцето я болеше.
— Имам няколко идеи — заговори Даг, личеше си, че умът му витае някъде. Даже на няколко места. — Но ще ми трябват по-пресни новини от тези на куриерката. Тя почти е уморила коня си, но са й трябвали два дни, за да стигне дотук. Донякъде нещата на Вълчи хребет се оплескаха заради остарялата информация. Макар че сигурно пак щяхме да постъпим така, ако знаехме какво ни очаква. Ако бяхме изпратили още хора на хребета, вероятно и те щяха да загинат. И без това не бяхме много. Помощта от съседните провинции така и не дойде навреме.
Фаун беше сигурна, че отрядът му няма да пести силите си по пътя.
Имаше толкова малко неща, които да направи за него. Чорапи, стрели, опаковане. Все работи, с които се бе справял през годините, преди тя да се появи и да обърка живота му. Можеше да го заведе в леглото и да се любят, но Даг очевидно имаше нужда от почивка и трезв разсъдък. Тя надигна ръце и започна да разкопчава ризата си. Погледът й падна върху златните топчета на брачната връв. „Трябва да мисли за мисията си, а не за мен“. А им оставаше толкова малко време.
— Даг…
— Кажи, Искрице. — Пръстите му нежно погалиха къдриците й.
— Можеш да ме усещаш чрез брачната връв, нали? Както и останалите женени. Мари и Катагус също се усещат, нали?
Той кимна. Фаун изхлузи ризата от дългото му мускулесто тяло и я сгъна до приготвения панталон за езда.
— А аз не мога. Повярвах на думите ти, че вървите ни са като на другите, но не мога да те усетя.
— Другите ще ти казват.
— Да, само че не мога да ги питам по двадесет пъти на ден. Катагус не обича да му досаждат. Освен това той ще си има свои притеснения за Мари.
— Вярно.
Тя се измъкна от своята риза. Пръстите му леко я погалиха. Докосването я накара да потрепери.
— Искам сама да мога. Не можеш ли да направиш нещо, така че да те чувствам? Като останалите?