— Да. Но той е нашата ходеща карта. Освен това някой трябва да пази конете. — Даг погледна Соун с извинение, но младокът не се оплака.
— Ами останалата част от отряда? — попита Обайо Грейхерон, водач на един от другите патрули.
— Ще ни дадеш половин ден преднина. Дотогава или ще е свършило, или командването ще премине в теб и можеш да опиташ отново, или пък нещо различно.
Обайо не изглеждаше много доволен.
— А ти ще тръгнеш с… Ами да, разбира се.
„Ще тръгна с ударната група“. В лагера отдавна знаеха, че предпочита подобни ходове. Започна да се чуди дали е избрал тази тактика, защото има най-голям шанс, или просто защото му допада най-много. Е, ако успееха, нямаше да има място за колебания. „Както и ако не успеем. В известен смисъл няма да загубя, каквото и да стане“.
Соун риеше влажната пръст с петата на ботуша си.
— Малко е жестоко спрямо онези, които прикриват отстъплението. Така и няма да разберат, че са примамка.
— И хората на Вълчи хребет не разбраха — отвърна Даг сухо и продължи, преди младежът да го попита откъде знае: — Соун, Кодо, Варлийн, и тримата сте запознати с Боунмарш. Обяснете ни за местността.
Процедурата беше стандартна. Даг отстъпи мястото си на местните. Останалите патрулни също започнаха да задават въпроси, докато се въртяха над картите и чертаеха схеми на земята. Даг слушаше внимателно и въртеше в главата си различните подходи, макар да знаеше, че щом се почне, няма да има полза от девет десети от планираното.
Тук имаше достатъчно опитни умове и не беше нужно Даг да води дискусията. Две лоши идеи бяха отхвърлени от Ютау и Обайо още преди той да си отвори устата. За сметка на това три други, за които не се бе сетил, бяха премислени, преработени и приети. Само четири от шестте двойки разполагаха със споделящи ножове и Мари, благословена да е, се зае сама със задачата да вземе другите от хората, които оставаха извън ударната група. Хората му дори сами си определиха новите партньори, преди да се пръснат да спят. Даг се надяваше, че ще спят по-добре от него.
Изтегна се на собствената си постеля на студената и влажна земя. Погледна за звезди в небето, опита се да прогони шумовете от главата си. Нямаше смисъл да превърта за стотен път утрешните планове. Беше направил всичко, което можеше тази вечер, освен да поспи. Но щом спря да мисли за отряда, започна да му става мъчно за Фаун.
Беше свикнал толкова много с нея през последните седмици, че имаше чувството, че тя винаги е била край него. Наслаждаваше се не само на прекрасното й тяло, събудило отдавна угасналата му страст, но и на блясъка в очите й, когато задаваше безкрайните си въпроси. На решителното й изражение, щом се сблъскаше с нов проблем. На безкрайния й апетит за знания. Жаждата й за живот му носеше радост, а това, че бе преоткрил своята, бе истинско чудо.
Обмисляше и обратната страна на нещата. Дали този брак не бе събудил страха му от смъртта? От години се беше примирил с предстоящото и бе свикнал да не мисли за смъртта, също както за липсващата си ръка. Когато човек няма какво да губи, не изпитва страх и не се притеснява от рисковете. Дали пък това му острие не бе почнало да се затъпява?
Дясната му ръка докосна брачната връв, за да усети успокояващото жужене на същността на Фаун. Наистина вече имаше какво да губи. Започваше да усеща желанията и любопитството за бъдеще, което не изглеждаше толкова мрачно и неизбежно, а напротив, пълно с неизвестни места и хора. „Проклятие, искам да живея!“ Не беше най-добрият момент за подобно откритие и Даг изсумтя ядосано.
Реши, че няма смисъл да се лута в кръг, и затвори решително очи. Лятната нощ беше къса. Призори трябваше да тръгнат на юг. „Постарай се умът и тялото ти да яздят един и същи кон, старче“.
10.
Бяха заминали преди три дена. Днес щеше да започне четвъртият. Дали бе свършило, или пък не беше започнало? Може би още не бяха стигнали? Където и да отиваха. Той беше още жив и някъде на запад, поне толкова можеше да разбере от брачната си връв. По-добре от нищо, но твърде недостатъчно.
В другия край на поляната Катагус бе седнал на една маса, а пред него имаше нож и еленова кожа. Днес щеше да прави нови мокасини за племенничката си Теси. Измери ходилата на момиченцето и го погъделичка, а то се разкикоти. Това, че докосна лявата си ръка, преди да започне, едва ли беше случайност.
Фаун се облегна на ябълката и се върна към плетенето. Ако не бяха децата на Сари, поляната щеше да е доста тиха и тъжна през последните дни. Въпреки че изчезването им преди два дни бе предизвикало известна суматоха. Един съсед ги бе открил почти на другия край на острова — тръгнали да търсят бащите си. Фаун предполагаше, че в детските им очи Рази и Ютау бяха другари за игра, които се появяваха и изчезваха съвсем мистериозно. Сари се опитваше често и внимателно да им обясни какво представлява патрулирането, но със същия успех можеше да им каже, че са заминали на луната.