Неразположението й бе започнало на другия ден след тръгването на Даг. Нищо изненадващо, но събуждаше някои неприятни спомени. Сари й беше показала, че Езерняшките жени използват мъх от тръстика за абсорбатор — той можеше да се изхвърля, вместо да се пере като парцалите. Това не й донесе голямо облекчение. Следващите два дни се превиваше от болка и се чудеше дали кара особено лош цикъл, или това са просто остатъци от нараняването от злината. Съжаляваше, че не може да попита Мари. Все пак накрая болките намаляха и днес се чувстваше по-добре.
Привърши памучните чорапи и ги пусна в скута си. Бяха станали много добре, без да пропуска бримки, а петите стояха под правилен ъгъл. Не като първите й опити, с които братята й бяха обули петела. Фаун се усмихна при спомена за ядосаната птица, пристъпяща с вързани на краката вълнени торби. Макар че тогава тя бе по-ядосана и от петела.
Прибра се в шатрата, среса рошавата си коса и я върза с панделка. След това извади парче цветна прежда и върза грижливо сгънатите чорапи като подарък. Стегна се и тръгна към колибата на Кумбия Редуинг.
Предната вечер беше валяло и от листата на дърветата все още капеше. Отрядът на Даг сигурно също бе преминал през лошото време, но тя нямаше представа дали са намерили някакъв подслон. Когато стигна, видя, че Кумбия работи навън: седеше на един покрит с кожа пън до дървена маса. Носеше обичайната за лятото риза без ръкави с лек червеникав оттенък, вероятно постигнат с някаква плодова боя. Беше се привела съсредоточено над задачата си. Плетеше тънко въже от плънкинови стебла. Дар и Омба не се мяркаха наоколо, точно както се бе надявала Фаун. Сигурно и двамата бяха заети със заниманията си.
Кумбия вдигна поглед и се намръщи. Кокалестите й ръце не спряха да работят.
— Добро утро. Как сте? — поздрави учтиво Фаун и направи реверанс.
Мълчание.
Не беше обещаващо, но Фаун нямаше големи очаквания.
— Изплетох на Даг памучни чорапи и много му харесаха. Така че направих и на вас. — Извади малкия вързоп. Кумбия не помръдна. Ако й беше предложила мъртва катеричка, вероятно щеше да има същото изражение. Фаун остави чорапите до конците и отстъпи, едва сдържаше порива си да побегне. Трябваше да опита да предизвика някаква друга реакция. — Радвам се, че изпратихте Даг онази сутрин. Знам, че винаги сте искали да стане офицер.
Жената спря и отмести дървения инструмент с трясък по масата. Продължаваше да се мръщи. Сякаш трябваше да й вадят думите с ченгел.
— Не и по този начин.
— А как? Това си е съвсем в стила на Даг.
— Всичко се обърка — въздъхна Кумбия. — Винаги става така с това момче. Тревогите и мъките, които ми е докарал, нямат край. — Погледът й към Фаун не будеше съмнение кое е последното нещо в дългия списък.
„Поне започна да говори“.
— Най-близките ни имат навика да ни нараняват най-сериозно. Иначе нямаше да ни е грижа. Но Даг е правил и добри неща. Например двадесет и седемте убити злини. Трябва да се гордеете.
Кумбия направи гримаса.
— О, определено се е доказал в патрула, но го бе направил още на двадесет и пет. Претенциите ми са към лагерните му задължения. Патрулирането не го освобождава от тях. Ако се беше оженил преди време, нямаше да имаме тези неприятности.
— Веднъж го е направил — опита се да скалъпи достоен отговор Фаун. — Съвсем навреме като за Езерняк. Трагичните спомени още го измъчват.
— Не е единственият, преживял подобна мъка. Много хора губят близките си заради злините. — Самата Кумбия бе сред тях. — Имаше двадесет години да се отърси от спомените.
— Да, но изглежда, че няма да го направи. — Фаун си пое дъх. — Вие сте пробвали достатъчно време да го промените. Може би сега е ред на някой друг.
— Твоят ли? — изсумтя старицата.
— Така изглежда. Когато го срещнах, беше обвързан единствено към смъртта си. Радвайте се, че е загубил това желание!
Кумбия се облегна назад. Сега Фаун вече бе ангажирала цялото й внимание. Усещането не беше съвсем приятно, но бе по-добре, отколкото да се преструва, че Фаун не съществува.
— И двамата сте много твърдоглави. Сигурно се е метнал на вас. Някой трябва да отстъпи, преди да се случи нещо лошо. Не може ли откажете Дар от намерението му да се обърне към лагерния съвет? Това ще свърши зле.
— Да, за теб. — Кумбия го каза по-скоро равнодушно, отколкото злобно.