— Боя се, че тя все още се опитва да оправи света. Щеше да е безжалостен патрулен. Да благодарим на отсъстващите богове, че стана създател. — Той явно си представи как патрулира с младата Кумбия и потръпна.
— А какво създава? По принцип?
— Въжета и шнурове, които не се късат. Доста са полезни за лодките, а и за други неща.
— О, значи се е занимавала с магии, когато я прекъснах?
— Нищо особено. Тя е толкова опитна, че въобще нямаше да се забави, ако беше някой, с когото иска да общува.
— Уви, не съм — въздъхна Фаун и опита да си подреди мислите. — Езерняците често ли се разхождат с разтворена същност?
— Ако са спокойни и искат да възприемат околния свят напълно. Освен това много от хората имат по-къс обхват на усета. Така че, ако си малко по-далеч от тях, няма да те виждат, дори да светиш.
Но всички на поляната, с изключение на децата, имаха доста голям обхват. Фаун внезапно се притесни.
— А когато ние с Даг… Когато той се отваря към мен?
Катагус се засмя зловещо, за да й покаже, че е разбрал за какво говори.
— Лично аз виках за Даг. Макар че Мари ме зашлеви. Жените Редуинг са опасна работа. — Видя я, че се изчервява, и добави: — Заради дишането напоследък хич ме няма. Остава ми само да се радвам на късметлиите.
Фаун се изчерви още повече, но усети, че той споделя тези интимни въпроси съвсем чистосърдечно. Как можеше една сутрин да е толкова наситена с жестокост и любезност?
— Хората са такива.
— Винаги са били — потвърди Катагус. — И винаги ще бъдат. Така е най-добре.
Тя осъзна, че се е успокоила, докосна брачната си връв и кимна към тази на стареца.
— Всичко наред ли е с Мари?
— Засега. Даг е направил нещо на твоята връв, нали? Или… на теб?
Фаун кимна и пак се изчерви, като си спомни обстоятелствата. За щастие Катагус не беше гаден и не я притисна за подробности.
— Когато ги заплитахме, успях да вкарам моята същност във връвта на Даг, но не можех да усещам неговата. Така че той поработи върху моята връв, преди да замине. Приятно е да знам, че мога да го намеря, ако се наложи. Или пък той мен.
Катагус зяпна.
— Какво?!
Тя хвана китката си, затвори очи и се завъртя. Когато ги отвори, се бе обърнала към дърветата на запад.
— Натам е. Малко е смътно, но предполагам, че ако се приближи, усещането ще се засили. Поне така беше, когато заминаваха. — Обърна се и видя, че Катагус я гледа изумено. — Нима вървите на останалите не работят по този начин?
— Не.
— О!
Старецът потърка носа си.
— Мисля, че не е работил над връвта. По-добре не споменавай за този трик пред никого, поне докато не се върне.
— Защо?
— Ами, да речем, че ако Даг иска още неприятности със съвета, по-добре да си ги избира сам.
Това беше някакъв намек, но не можеше да го схване.
— Добре. — Отново погледна на запад. — Кога ли ще се върнат?
— Никой не знае. — Той сви рамене, но по погледа му си личеше, че знае много.
Тя кимна, повече от съчувствие, отколкото от съгласие, и тръгна към шатрата. Трябваше да си измисли нова задача. Със сигурност нямаше да преде. Слънцето се издигаше към зенита. Фаун се надяваше, че осветява пътя на Даг, където и да е той.
Фразата „мъртвешка тишина“ никога не му бе звучала по-истински.
Яркото лятно слънце прежуряше зимния пейзаж. Сякаш блатистата местност беше преживяла седмица убийствен мраз. Някога зелените тръстики сега бяха покафевели и сгърчени. Жълтите листа на дърветата, между които се бяха притаили, се ронеха от вятъра. Въздухът беше горещ и влажен, типичен за Рейнтрий през лятото, но липсваше жуженето на насекомите и птичите песни. Морът наистина бе ужасяващ, щом и комарите плуваха умрели около останалата водна растителност. В тинята жълтееха корубите на две мъртви костенурки. Синьото небе контрастираше на ужасяващата гледка.
Мъртвата почва щипеше между краката му, но липсваше източващото същността усещане, маркиращо продължителното присъствие на злина на едно място. Освен това Даг не усещаше познатите вибрации, които му подсказваха, че леговището е наблизо. Реши да рискува и се надигна, за да огледа разрушеното Езерняшко селище край брега.
Приклекналата до него Мари изсъска предупредително.
— Не е тук — прошепна той.
Тя кимна намръщено.
— Но робите й може да са останали.
Той се осмели да разтвори леко усета си и преглътна, за да преодолее прилошаването от околния мор. Когато се убеди, че няма да повърне, се разтвори още малко. Не усещаше нищо освен няколко коса: вероятно бяха избягали по-рано и сега се връщаха да търсят гнездата си.
— В радиус от миля няма нищо живо… чакай. — Даг приклекна. В мочурливата местност на няколкостотин крачки от селището се долавяха следи от изопачена същност. Към нея, като напоителен канал, се стичаше същността от местността. Той провери по-внимателно.