— Мисля, че отпред има гнездо на глинени. В момента няма стражи. Но долавям нещо друго.
Мари се намръщи още повече.
— А би трябвало да оставят някой да го наблюдава.
Даг обмисли възможността за добре изработен капан. Това щеше да припише на злината не много вероятна предвидливост. Направи няколко знака с ръка към останалите от патрула и пак започнаха бавното промъкване. Използваха всяко възможно прикритие, за да се приближат до тази част на блатото, която приличаше повече на езеро, и до останките на селото.
Тук бе имало деветдесет-сто жилища, приютявали около хиляда души, плюс още толкова, разпилени свободно из Боунмарш. Десетина колиби бяха изгорени, но дъждът бе изгасил тлеещите останки. Виждаха се следи от бързата евакуация, но освен изгорелите шатри нямаше много разрушения. Даг не виждаше и не помирисваше трупове, но пък понякога телата с изтръгната същност се разлагаха много бавно. Все пак се надяваше, че повечето хора са избягали на юг. Езерняците знаеха как да зарежат всичко и да се евакуират. Зачуди се как ли изглежда фермерското градче, под което се бе появила злината. „Какво ли би направила Искрицата, ако…“ Бързо прогони отвличащите го мисли.
Стигна дървената стена на първата колиба и внимателно надзърна зад нея, към мочурището. Виждаха се няколко дървета, върби, рожков и ясен. По стволовете им имаше някакви тъмни неща, но не можеше да ги види ясно. Разтвори усета си, потръпна и отново се заслони.
— Мари, Кодо. При мен.
Мари веднага притича до него, а след секунда се появи и Кодо, вторият по възраст в отряда.
— Под онези дървета има някой. Не са глинени, не са и фермери роби. Мисля, че са от нашите. Нещо не е наред.
— Живи? — попита Мари и надникна. Шестте фигури не помръдваха.
— Да, но… отворете усета си. Внимателно, за да не се закачите. Вижте дали долавяте нещо познато. „Защото аз не мога“.
Кодо го изгледа изпод сивите си вежди. Даг бе заповядал никой да не се отваря без изрична заповед. Двамата с Мари затвориха очи.
— Не съм виждала подобно нещо — промърмори Мари. — Май са в безсъзнание.
— Оплитане на същността? — предположи Кодо.
— Да, това е. Но защо…
Даг ги преброи. Виждаше шестима, но според усета му бяха петима. Значи един труп.
— Мисля, че са вързани за дърветата. — Той се обърна към партньорката на Мари, Дирла, която се бе приближила нетърпеливо. — Стойте по местата си. Кодо, Мари, елате с мен.
До дърветата нямаше укритие, така че Даг се изправи и тръгна напред. Другите двама го следваха по петите.
Хората наистина бяха вързани за дърветата. Изглеждаха изгубили съзнание. Трима мъже и три жени, като цяло по-възрастни. Ако се съдеше по вида и останките от дрехите им, бяха създатели, а не патрулни. По някои имаше следи от борба и охлузвания, други бяха непокътнати. Една от жените бе мъртва. Даг се поколеба дали да не я докосне, за да установи кога се е случило. Сякаш неотдавна. „Пак закъсня, старче“.
Кодо изпъшка и извади ножа си, за да пререже въжетата.
— Чакай — спря го Даг.
— Защо? — намръщи се мъжът.
— Даг, какво е това? — обади се Мари. — Имаш ли представа?
— Мисля, че да. Новите злини трябва да стоят до гнездата на глинените, за да им помагат да растат. Затова се въртят около леговището си дори когато станат подвижни. Само че тази е станала достатъчно силна, че да реши проблема. Впримчила е тези създатели, за да й произвеждат глинени, докато я няма. — Той погледна неспокойно на юг.
Кодо подсвирна.
— Можем ли да ги освободим от оплитането? — попита Мари намръщено.
— Не съм сигурен, но недейте. Не знаем какво усещане има за тях злината, колкото и далече да е. Ако се занимаваме с тях, може да я предупредим, че идваме.
— Даг, да не искаш да ги оставим така? — възкликна Кодо смаяно. Мари се беше навъсила.
— Изчакайте — отвърна Даг и тръгна през мочурището. Другите го последваха.
На всеки няколко крачки в земята имаше дупки, сякаш изкопани от дете. В центъра на всяка се подаваше муцуна. Имаше еноти, видри, опосуми, бобри, дори катерички и костенурки. Всички бяха започнали да губят предишните си форми, като гъсеници в пашкул, но все още не бяха достигнали човешка форма. Преброи поне петдесет.
— Е, това е лесно — каза Кодо, гледаше с любопитство и отвращение. — Можем да ги избием в дупките. Ще спестим доста тревоги.
— Тези няма да са готови поне още няколко дни. Може би седмици. Като убием злината, ще загинат на място.