— Какво мислиш, Даг? — попита Мари.
„Мисля как не ми се искаше да командвам този отряд. Точно заради такива решения“.
— Мисля, че останалите са на половин ден зад нас. Ако успеем да налеем малко вода в гърлата на тези хора, ще издържат до довечера, когато Обайо ще ги освободи. Така няма да издадем позициите си на злината. Даже напротив, тя ще си помисли, че преследвачите са още тук.
— Но колко ли е пред нас? — запита Кодо.
Даг поклати глава.
— Ще огледаме за следи, но не може да е на повече от ден. Очевидно е събрала всичките си сили и е продължила на юг. Което говори, че се готви да атакува. Тоест едва ли ще гледа назад.
— Мислиш да я последваме? Колкото се може по-бързо? — попита Мари.
— Имате ли по-добри идеи?
Двамата поклатиха глави.
Върнаха се при патрула, който се бе събрал в селото. Даг изпрати една двойка да доведе Соун и конете, а останалите тръгнаха да търсят следи от злината. Варлийн откри мястото, където глинените си бяха направили пир. Имаше животински и човешки кости, някои печени, други дъвкани сурови. Даг преброи не повече от дузина човешки жертви. Опита да приеме, че това „не повече“ е окуражително, но не можеше. За щастие тримата патрулни, които бяха запознати с лагера, не можаха да различат никого по останките. Даг реши да остави на Обайо и погребенията.
Патрулът се бе приготвил за отчаяна атака, а вместо това се събра на бърз обяд. Което не беше лесно, особено за виделите касапницата. Даг не искаше да се мотаят, защото спорът дали да освободят оплетените създатели щеше да се разгори отново. Соун беше особено недоволен от решението му, защото познаваше неколцина от двете си години патрулиране в Боунмарш, преди да дойде на размяна при тях.
— Ами ако Обайо мине по друг път? Ти му разреши да избира.
— Щом се справим със злината, довечера или утре сутринта, ще изпратим някого обратно — отвърна Даг уморено. — Ако я убием, може да се освободят сами.
Този аргумент беше доста измислен, но Соун го прие, а това бе всичко, което искаше Даг. Най-много съжаляваше за времето, изгубено в бавното и предпазливо промъкване до селището. Нямаше да има значение дори да го бяха прекосили в галоп. Сега се опасяваше, че ще настигнат злината по тъмно, в края на един много изтощителен ден. В задачите на командира влизаше това да вкара бойците си в битка, когато са отпочинали и свежи, а той се бе провалил.
Поне нямаше да им е трудно да проследят злината. Съществото беше оставило просека от унищожение, широка стотина крачки. Дори фермер нямаше да я пропусне, камо ли някой с минимален усет. „В края на тази следа ни очаква злина“. Откриването й щеше да е съвсем лесно.
„По-трудно ще е злината да не ни открие“. Даг се намръщи и смуши Копърхед в галоп. Патрулът го последва.
11.
Отново нощна атака, но този път без да използват усет. „Богове, сляп съм като фермер“. Даг се опасяваше, че блясъкът на същностите им ще предупреди постовете на злината, но пък на сляпо в тъмното можеше направо да се блъснат в тях. Луната се бе издигнала високо. Щом стигнеха края на тези дървета, щеше да огледа какво лежи напред. Обърна се наляво и дясно, към двойките от двете му страни. Мари и Дирла, Кодо и Хан. Щом опитните му очи не ги различаваха, значи и врагът нямаше да успее.
Направи една предпазлива стъпка, после още една, като се опитваше да не мисли. „Проклятие, това вече го правихме днес“. Малко преди полунощ се бяха натъкнали на следи от основните сили на злината и бяха решили да оставят конете, за да се приближат незабелязано. През терен, за който не разполагаха с информация и карти, за разлика от Боунмарш. Ако и останалите бяха толкова изтощени, щеше да се разколебае за решението да нападнат веднага без почивка. Но пък всяко забавяне криеше риск да ги открият. Бяха навлезли в по-равнинни земи и често се срещаха разпръснати ферми, като в региона на Уест Блу. Малки изоставени ферми. Надяваше се, че стопаните им са били предупредени от бежанците и са се изтеглили към Фармърс Флатс.
Откритото поле предоставяше гледка, но ги лишаваше от укритие. Щом приближиха до една нива, чието почти узряло жито сега съхнеше и умираше, Дирла пропълзя до него и прошепна:
— Виждаш ли?
В другия край на полето имаше малко хълмче — или съвсем нисък хребет. Между дърветата му проблеснаха няколко факли и изчезнаха. На билото имаше тясна триъгълна постройка — груба кула от набързо сковани дъски и греди, висока около двадесет стъпки. От това разстояние Даг не можеше да види какви фигури се спотайват на платформата на върха. Но въпреки че бе плътно заслонен, бумтенето в корема го предупреждаваше, че злината е наблизо.