— Това стражеви пост ли е? — прошепна Дирла.
Даг поклати глава.
— По-лошо. — „Отсъстващите богове да са ни на помощ“. Злината се бе развила толкова, че можеше да строи кули. Дори онази от Вълчи хребет не бе толкова напреднала. — Можеш ли да различиш колко са горе? — Младите очи на Дирла вероятно бяха по-остри от неговите.
— Виждам само една фигура.
— Значи е тя. Това е целта ни. Предай на останалите.
Дирла кимна и мълчаливо се оттегли.
Сега трябваше да стигнат до кулата незабелязано. През отъпканата нива и нагоре по гористия хълм. Толкова близо и толкова далече. Даг предполагаше, че повечето глинени и роби на злината лагеруват от другата страна на хълма, където вероятно имаше поточе. Лекият дим от огньовете им потвърждаваше това. Съжаляваше, че няма по-силен вятър, който да създава прикриващи шумове, но този поне духаше насреща. Той можеше да надуши врага: пушек, тор, урина и готвено месо, за което въобще не искаше да си помисля.
Проби си път през един къпинак, стиснал зъби заради тръните, и приклекна до каменната ограда, която опасваше нивата. Продължи покрай сенчестата й западна стена, докато не стигна друг трънак. Рискува да погледне назад. Луната бе надникнала зад един облак, но патрулните се придвижваха съвсем незабелязано. „Наистина сте най-добрите“. Бяха изминали половината разстояние. Той се промуши през храсталака и пое към сенчестото подножие на хълма. Останалите се разпръснаха зад него.
За свой ужас чу приглушено изръмжаване и няколко глухи удара вляво. Побърза да се отправи към звуците. Кодо и Хан бяха коленичили до нещо, полузаровено в шумата. Хан бе извадил бойния си нож, но замръзна, щом Даг хвана ръката му.
Кодо беше седнал на гърдите на някакъв мъж, може би от заробените фермери, и стискаше гърлото му с ръце.
— Побързай — изсъска той.
Даг докосна Кодо и погледна пленника. Наистина беше поробен фермер, с парцаливи дрехи и налудничав поглед. Прибран от тази или някоя друга ферма, за да попълни нарастващата армия на злината. Не беше едър, нито млад и му напомняше неприятно на Сорел Блуфийлд. Даг го удари няколко пъти по главата, докато мъжът не подбели очи и не спря да мърда. Ударите отекнаха като барабанен тътен в ушите му.
— Майната му, прерязването на гърлото е по-тихо — измърмори Кодо. — И по-сигурно.
Даг поклати глава и посочи към върха на хълма. Не беше време за спорове и двойката продължи изкачването. Въпреки това бляскавият поглед на Хан беше красноречив. Мъртвият страж нямаше да се съвземе след няколко минути и да вдигне тревога.
„Мразя да се сражавам с хора“. От всички трудности в тази война заробването на хора, които принципно трябваше да са им съюзници, беше най-лошото. Дори когато победяха, патрулите губеха, ако оставяха фермерски трупове след себе си. „Всички губим“. Даг раздвижи изтръпналата си ръка. „Това можеше да е Сорел“. Нечий съпруг, баща, тъст, приятел.
„Мразя да се сражавам. О, Фаун, колко съм уморен от това“.
Трескавият поглед на фермера бе доказателство, че е поробен, и Даг не се нуждаеше от усета си, за да види хватката на злината върху съзнанието му. Въпреки че не бяха прерязали гърлото му, краткият сблъсък можеше да е подействал като предупреждение. Все пак беше по-логично злината да усети една смърт, отколкото безсъзнанието, което можеше да мине и за сън. Всичко зависеше от това колко същества контролира злината и какво се опитва да постигне. „Дано да е напрегната докрай“. Каквото и да правеше на върха на кулата, натам се стичаше изключително силен поток от същност. Даг го усещаше под краката си. За момент си представи как улавя потока с призрачната си ръка и се изтегля нагоре по хълма. Патрулът стигна до мястото, от което бяха изсечени дърветата за построяването на кулата. В основата й на бледата лунна светлина се различаваха поне четирима стражи. Може би мечки или бикове: едри, жилави и вонящи. Даг усети как двойките му се задвижват без заповеди. Трябваше да отблъсне надигащото се гадене. Беше време да разчистят път.
Едно от съществата явно усети нещо, защото обърна глава и започна да души подозрително.
„Сега“.
Даг не изкрещя команда, а направо измъкна бойния си нож и се втурна между пъновете. Задачата беше проста — да се избият глинените, за да се отвори проход за ударната група. „Максимално бързо“. Най-близкото създание замахна към главата му с намерен отнякъде меч. Даг приклекна, отвърна на удара и разпра гърлото му. Дори не си направи труда да избегне бликналата кръв. Няколко стрели профучаха зад гърба му и се забиха в друг глинен, но не можаха да го повалят. Мари стигна до кулата и започна да се катери, стискаше споделящия нож между зъбите си. Кодо притича и също се метна нагоре. Още двама патрулни ги последваха, също така мълчаливо. Останалите се обърнаха, за да защитават изкачващите се. Даг чуваше как все повече глинени бързат нагоре по хълма, виеха разтревожено.