Тъмната фигура на върха се изправи на фона на кобалтовото небе и бледата лунна светлина. Четиримата катерачи бяха почти горе. Внезапно съществото подскочи, прелетя грациозно двадесетте стъпки и стъпи на краката си. Сякаш беше леко като танцьор, а не висока седем стъпки грамада от мускули. Обърна се към Даг.
Злината беше стройна, почти грациозна и Даг бе поразен от красотата й. Имаше перфектно лице и нежна кожа, а косата й се спускаше по гърба като водопад. Безполовото й тяло бе облечено в откраднати дрехи — ботуши, панталони, риза и кожен жакет — и притежаваше осанката на някакъв древен лорд. Колко ли преобразувания бе претърпяло това същество, за да постигне тази човешка — не, суперчовешка — форма? Погледът й се спря на Даг и той усети как същността му започна да трепери. Стисна зъби и се заслони максимално плътно.
В следващия миг се отвори, защото Ютау връхлетя върху злината с изваден споделящ нож. Даг усети как съществото се извърна, сграбчи същността на Ютау и започна да я изтръгва. Без да губи време, призова лявата си призрачна ръка и на свой ред се опита да хване същността на злината. С периферното си зрение забеляза как Мари хвърля своя нож на Дирла, която се бе освободила за момент от глинените.
Злината изпищя и се обърна, усети как собствената й същност изтича. Даг си спомни за случката с чирака на Хохари, но сега имаше чувството, че държи разпален въглен. Лявата му ръка се тресеше от болка и напрежение. Опита да пренасочи потока в земята, но есенцията на злината бързо попиваше в собствената му същност. Съществото протегна двете си ръце към него, в очите му гореше нечовешка ярост. Даг опита да се заслони, но не успя. Хватката на злината се стягаше. Той вече не можеше да диша от болката, струяща от всяка костица на тялото му.
В този момент Дирла скочи и заби споделящия нож на Мари в гърба на злината.
Даг усети как смъртността се влива в собствената му същност, замъглена и мътна, като кръв в поток. За момент сподели всички усещания на злината. Същността на света се простираше наоколо като огромен пожар, а из него искряха глинените и човешките роби. Объркващият шум от хилядите им пленени съзнания отекна в главата му. Желязната воля на злината сякаш се изтегляше от тях и оставяше само тъмнина и недоумение. Нечовешката интелигентност на съществото се докосна до ума му и той разбра, че ако го беше пленила, щеше да има почти всичко необходимо, но нямаше да се отърве от собствените си желания и стремежи. „Луда е. И колкото повече интелект събира, толкова повече се задълбочава лудостта й“. Това знание изглеждаше интересно, но в този момент му се струваше безполезно.
Злината изпищя отново, гласът й се извиси в неочаквано чист звук. Красивото й тяло рухна и се разпадна на пихтия от кръв и други течности.
Даг падна тежко по гръб. Звездите над главата му се завъртяха и изчезнаха.
Фаун се надигна задъхана в празното легло. През тялото й премина вълна от шок, прерастваща в ужас. Кошмар? В съзнанието й нямаше никакви образи. Сърцето й биеше като лудо. Тя посегна към лявата си китка. Цялата й ръка пулсираше под брачната връв.
„Нещо става с Даг“. Ранен? Може би тежко?…
Надигна се и избута покривалото на шатрата, за да пусне лунната светлина. След това тръгна през поляната, без да си слага нищо върху нощницата, мръщеше се на камъчетата и тръните, които я бодяха. Само това я спираше да не се затича.
Спря пред шатрата на Мари и Катагус. Нощта беше хладна и Катагус бе спуснал покривалото на верандата. Плесна по кожата, по примера на Ютау от онази сутрин, преди да тръгнат. Опита да прецени по луната кое време на нощта е. Може би около два след полунощ? Отвътре не се чу нищо и Фаун плесна отново, пристъпваше от крак на крак. Започна да събира кураж да влезе и да разтърси стареца.
Преди да го направи, Сари отметна покривалото на своята шатра и излезе. Тя поне си бе сложила сандали и краката й изшляпаха през разстоянието между двете колиби.
— Усети ли го? — попита Фаун тихо, за да не събуди децата. После загря колко е глупава, защото Сари нямаше как да почувства нещо през връв, завързана на чужда ръка. — Усети ли нещо?
Сари поклати глава.
— Нещо ме събуди. Но докато се осъзная, бе изчезнало. — Дясната й ръка опипваше лявата й китка.
— Рази и Ютау…
— Живи са. Поне това е хубаво. — Тя погледна Фаун любопитно. — И ти ли усети нещо? Не би трябвало да можеш…