Изглежда, всички искаха Даг за нещо. На Феърболт Кроу му трябваше патрулен. Майка му искаше да докаже чрез него превъзходството на тяхната фамилия. Дар искаше брат му да е тих и незабележим и да не създава проблеми. Чудеше се дали и тя трябва да се включи в този списък, защото със сигурност искаше Даг за баща на децата си. Но понеже желанието беше взаимно, може би не трябваше да се брои. Никой ли не искаше Даг просто заради самия него? Без приложение, като водните лилии и бурените, или… лятна нощ със светулки.
„Защото по-късно, в най-тежките моменти, спомените за този час ми даваха достатъчно сила, за да продължа“.
Трябваше да спре, защото очите й се замъглиха от сълзи. Обърса ги с ръка, после още веднъж и накрая заплака, притиснала брачната връв към челото си. Трябваше да мине известно време, за да се успокои.
„Моя скъпа, единствена любов… в каква неприятност си се забъркал този път?“
Ръката й продължаваше да пулсира, макар и по-слабо. Може и да беше фермерка, без грам усет. Може и да не разбираше стотици от Езерняшките неща. Но беше напълно сигурна в едно. „Това не е хубаво. Случило се е нещо лошо“.
Вътрешността на клепачите му беше червена, а не черна. Може би наблизо имаше източник на светлина. Любопитството му не бе достатъчно, за да се насили да отвори очи.
Спомняше си паническите гласове и мислеше, че трябва да стане, за да разреши проблема. Някой викаше, че Ютау и Рази се опитват да слеят същностите си. Чуваше се и уплашеният глас на Мари. „Опитай се! Проклятие, няма да изгубя капитана на отряда след всичко това!“ Нима Феърболт бе тук? Кога ли беше пристигнал? Нечий друг глас. „Не мога! Заслонил се е твърде плътно! Богове, боли!“ Отново Мари. „Щом теб те боли, представи си как се чувства той“. Още пъшкане. „Не мога, не мога, съжалявам…“ След това, за негово задоволство, гласовете заглъхнаха. Може би всички бяха отишли някъде настрани. „Толкова съм уморен…“
Пое си дъх, помръдна и очите му се отвориха сами. Полуизсъхналите клони на едно дърво се открояваха в просветляващото небе. От едната му страна беше запален приятно топлещ лагерен огън. Ето го източника на светлина. От другата му страна се надвеси Мари.
— Време е да застъпваш на пост, патрулен — каза тя със сух глас.
Той опита да помръдне устни.
— Това беше шега, Даг. Лежи спокойно. — Ръката й докосна челото му. — Най-сетне си взел да се стопляш. Браво.
Той преглътна и успя да възвърне гласа си.
— Колко?
— А?
— Колко жертви? Снощи? — Стига атаката да беше предишната вечер. И преди беше лежал с дни при подобни обстоятелства.
— Е, щом вече си се съвзел, за да досаждаш с такива въпроси — николко.
Това не можеше да е вярно. Ами Соун, който бе останал при конете? Даг си представи как глинените го нападат в нощта. Сам, окървавен и притиснат.
— Соун!
— Тук, капитане. — Усмихнатото лице на младежа се показа над рамото на Мари.
Не можеше да разбере дали сънува, или халюционира.
— Какво стана? — успя да промълви, докато си поемаше въздух.
— Дирла повали злината… — започна Мари.
— Това го видях. Ти й хвърли ножа си. — Направен от костта на сина й. Даг облиза устни. — Не съм си представял, че някога ще го дадеш доброволно.
— Ами, сетих се, как ти и фермерчето сте убили злината край Гласфордж. Дирла беше по-близо, а пък Ютау бе загазил. Видях възможността и я използвах.
— А Ютау? — сепна се той. Злината за малко не бе изтръгнала същността му.
Мари стисна рамото му през одеялото.
— Наистина го раздруса сериозно, но Рази го върна. Това е най-сериозният случай на изтръгване на същност, без човек да умре, за който съм чувала. Не бях виждала някой да прилича толкова много на труп и още да диша.
— Нещо за пиене? — попита Соун и сложи ръка под раменете му, за да го повдигне.
„Чудесна идея“. Беше обикновена, застояла вода от мях, но бе много приятна. Най-мократа вода, която бе пил.
— Благодаря. Колко души загубихме?
— Нито един, Даг — отвърна енергично Соун.
Мари се намръщи.
— Продължавай.
— После всичко свърши, освен крясъците. Изпратих две двойки да приберат Соун и конете, а другите останаха на пост. Преди малко позволих на четирима да поспят. — Тя кимна към другата страна на огъня, където лежаха няколко души. Даг се надигна да погледне. Пак там седеше Рази, който се усмихна уморено и му махна.
— Ами отвлечените фермери?
— Тук нямаше толкова много. Изглежда, злината е изпратила основните си сили да нападнат някакво градче на северозапад от Фармърс Флатс. Представям си каква бъркотия е настъпила тази сутрин. Щом пелената в главите на бедните фермери се е вдигнала и глинените са се разпилели. Проверихме лагера на тези, които бяха тук, и ги предупредих да не пътуват сами. Предполагам, че повечето вече са тръгнали да търсят семействата си.