Това беше добре дошло. Може би изглеждаше малко страхливо, но на Даг не му се занимаваше с объркани фермери, особено пък тази сутрин. Нека Езерняците от Рейнтрий се оправят със своите.
— Та колко души загубихме снощи? — попита той и се намръщи.
Мари си пое дъх и се наведе да го погледне в очите.
— Даг, слушаш ли ме въобще?
— Разбира се. — Той извади лявата си ръка изпод одеялото и й махна с куката. — Колко пръста съм вдигнал? — С безпокойство му хрумна, че може и сам да не знае отговора.
Мари недоволно завъртя очи. Соун изглеждаше объркан.
— Ами… не знаем какво е станало с онези създатели в Боунмарш — обади се младежът.
— Соун, да не си посмял да почнеш пак с тези дрънканици.
Да, това беше липсващото парче, за което се опитваше да си спомни. Даг въздъхна, макар и без задоволство.
— Все още не сме получили вест от Обайо — каза Мари. — Но още е рано. Може би са стигнали съвсем неотдавна.
— А може и да са минали от другаде — запъна се Соун.
Очертаваше се топъл ден. Хора, завързани на открито, без вода и храна, можеха да умрат твърде бързо в тези условия. Дори без това, което им причиняваше оплитането на същностите от злината. Ако някой успееше да се измъкне, сигурно щеше да освободи останалите. Пулсиращата болка се върна в главата на Даг.
— Трябва да се върнем в Боунмарш.
— Мога да избързам — нетърпеливо каза Соун.
— Никъде няма да ходиш сам! — отвърна твърдо Мари.
— Аз ги оставих… вчера. Но днес трябва да се върна. — „Колкото се може по-бързо“. — Знаех, че нещо не е наред, но знаех и че нямаме време. Трябва да отида. — „Достатъчно жертви за една злина, достатъчно“.
Мари го погледна колебливо.
— Предлагам ти сделка. Ако успееш да си вдигнеш сам глупавото тяло на глупавия кон, ще ти позволя да яздиш. Иначе оставаш тук.
— Ще загубиш облога, Мари — усмихна се Даг. — Соун, помогни ми да се изправя.
Младежът го хвана под едното рамо. За момент му причерня, докато ставаше, но успя да запази очите си отворени.
— Виждаш ли? Нямам и следа от нараняване.
— Същността ти е заслонена като в черупка. Недей да ме лъжеш, че не те боли.
— Какво е чувството? — попита неуверено Соун. — Да ти изтръгват същността?
Даг се намръщи и реши, че трябва да му отговори честно.
— В момента прилича на кръвозагуба. Не ме боли на точно определено място. — „По-скоро навсякъде“. — Но признавам, че не съм в най-добрата си форма.
Мари изсумтя.
Може би ако хапнеше, щеше да добие достатъчно сили, за да… се наяде.
Мари отиде да нагледа по-сговорчивите, а Соун продължи да му помага, нетърпелив да се върне в Боунмарш. Докато младежът го хранеше, Даг се посъветва с Кодо и Мари и реши да раздели патрула. Шестима щяха да тръгнат на юг, за да се свържат с местните Езерняци и да съобщят за убийството. Останалите щяха да поемат с него на север, с надеждата, че ще срещнат останалата част от отряда в Боунмарш.
В крайна сметка Даг изхитрува, като използва един пън, за да се качи на Копърхед. Мари, която използваше съседния пън, го изгледа остро, но не каза нищо. За щастие конят беше твърде уморен, за да се съпротивлява, защото и Даг нямаше сили да му отвърне. Соун поведе. Движеха се по-бързо, защото нямаше нужда да се крият и знаеха къде отиват, но пък бяха доста уморени. От време на време Даг губеше съзнание, но се преструваше, че дреме на седлото по стар патрулен навик. Зад него Рази се грижеше за Ютау, който не изглеждаше в по-добро състояние.
Даг продължаваше да засланя усета си, като човек, който върви приведен, за да пази някаква рана. Може би времето и почивката щяха да помогнат, както при загубата на кръв. Опита да призове призрачната си ръка, но не успя.
Мисълта за вързаните създатели, които бе изоставил вчера, отново нахлу в главата му. Порови из спомените си дали бе видял нещо в краткия момент, когато бе надникнал в съзнанието на злината. Уви, долавяше само поглъщащо объркване. Оставаше му само да се надява.
„Само да успея да завърша тази задача, без да изгубя никого, и ще се откажа от капитанството“.
Ако можеше да направи баланс с тежестта от Вълчи хребет? Щеше ли? Изпитваше колебания за тази аритметика. „Знаеш, че в крайна сметка никой не се измъква жив“.
Влязоха в една клисура и спряха да напоят конете. Преди дванадесет часа бяха минали в обратна посока. Даг смуши Копърхед и препусна в горещата лятна сутрин.
12.
Усети, че приближават Боунмарш, по увеличаващата се влажност на въздуха и просветляването в периферното си зрение. През последния час бе зяпал единствено ръждивата грива на Копърхед, но сега вдигна поглед, понеже Соун изруга и препусна в галоп напред. В известен смисъл животът се бе върнал в Боунмарш. В небето бавно кръжеше ято лешояди. Всички идеи да препусне след Соун бяха прогонени, защото конят му едва поддържаше лекия тръс, а друсането му докарваше неприятни болки в кръста. Освен това не бе сигурен, че ще хареса гледката.