Успя да се стегне и се обнадежди, щом стигнаха южните граници на блатото. Лешоядите кръжаха над дърветата в селото, а не над отдалеченото тресавище. Може би просто бяха открили остатъците от пира на глинените. Може би…
Останалите от уморения патрул поеха по тясната пътечка и Даг ги последва. До дърветата бяха вързани няколко коня, включително този на Соун. Чудесно, останалата част на отряда бе пристигнала! Или поне повечето от тях. Даг виждаше хората, които се движеха между сенките. Сърцето му трепна при вида на няколко лежащи на земята фигури. Не можеше да разбере дали лицата им са покрити. „Завивки, дано да са завивки, а не покривала…“ Нима отрядът току-що бе пристигнал? Защото със сигурност първата им работа щеше да е да освободят създателите и да ги преместят от опустошената зона. Слава на отсъстващите богове, поне Обайо беше тук и се приближаваше да ги посрещне.
— Даг! — извика Обайо. — Слава богу! — В гласа му се долавяше още нещо освен облекчението, че са живи. Имаше вид на човек, изправен пред криза, трескаво опитващ се да я стовари върху някой друг. „Май един от нас избърза с благодарностите към боговете“.
Опита да отвори очи по-широко и да изправи гръб. Поне докато слезе от коня. Беше решен да не се качва на седло дълго време. За момент се подпря на стремето, отчасти заради замайването и отчасти защото не можеше да си спомни какво иска да направи.
Притесненият глас на Соун го върна към действителността.
— Капитане, трябва да видите нещо!
Той се обърна.
— Колко сме загубили? — Имаше чувството, че ще изхленчи, но не искаше да стряска младежа. „Хората се докарват до такова състояние понякога. Ще разбереш, ако се задържиш достатъчно дълго“.
— Тези, които оставихме вчера, са живи. Но сега има друг проблем.
Даг се опита да забави момента, като човек, който придърпва одеялото си над главата, когато го будят сутрин. Обърна се към Обайо и попита уморено:
— Кога пристигнахте?
— Снощи.
— Къде са останалите?
— Лагеруват на около миля на изток, отвъд опустошението. — Обайо махна към свежата зеленина в далечината. — Вчера сутринта почивахме, а после пратихме съгледвачи след вас. Тръгнахме следобед и яздихме бързо, за да съкратим дистанцията за всеки случай. Малко се притесних, защото на смрачаване разузнавачите още ги нямаше, а фланговите патрули се натъкнаха на двама глинени. Оправихме ги без проблем, но беше ясно, че не сте успели да се справите със злината според плана.
— Не. По-късно. Два часа след полунощ, на около двадесет мили южно оттук.
— Соун вече ни каза. Ето го и Гриф, моя съгледвач. Той ще ти обясни какво се е случило.
Гриф беше на годините на Дирла, имаше десетгодишен опит и според Даг бе спокоен и надежден. Затова сегашното му неспокойно и притеснено състояние беше още по-тревожно.
— Богове, Даг, радвам се, че си тук!
Даг потисна един спазъм и тайно се подпря на Копърхед.
— Какво се е случило? И карай отначало.
Гриф преглътна и кимна.
— Четиримата съгледвачи пристигнахме тук вчера, късно следобед. Бързо разбрахме откъде е минала ударната група. Решихме, че злината е тръгнала на юг и вие сте продължили по следите й. След това намерихме създателите, вързани на дърветата. — Той махна зад гърба си. — Притеснихме се, че може би сте пленени.
„Защото добрите патрулни не изоставят своите в беда. Много великодушно, Гриф“.
— Не. Ние ги оставихме и продължихме — призна Даг.
За негова изненада погледът на Гриф не беше неодобрителен, а изпълнен с уважение.
— Как разбра, че е капан?
„Капан ли?“ Даг поклати глава.
— Не съм. Беше тактическо съображение. Не исках да рискувам и да предупредя злината, че откъм тила й приближават патрулни.
— Каза, че нещо не е наред — поправи го Соун. — И ни предупреди да се засланяме плътно, когато ги докосваме.
— Това не беше изцяло заради невероятния ми мозък. Продължавай, Гриф.
— Виждахме, че са в някакво оплитане на същности. Или нещо такова. Затова Малора опита стандартната практика да ги докосне със същността си, за да излязат от транс. Само че вместо това оплитането всмука и нея, тя подбели очи и падна. Малките глинени в земята издадоха някакви странни звуци и се раздвижиха. Направо ни изкараха акъла в здрача. Дотогава не бях забелязал колко е тихо. Партньорката на Малора Брин се паникьоса и се пресегна към нея, за да я спаси. Оплитането мигновено плени и нея. Спрях моя партньор Орниг, преди да пробва да измъкне Брин.