Даг кимна разбиращо, но Гриф изглеждаше отчаян.
— Виждал съм подобно нещо в Лутлия през зимата. Когато ледът се пропука и някой пропадне. Тогава приятелите и роднините се опитват да го извадят и също пропадат един по един, вместо да изтичат за въже и помощ. Всъщност по-предвидливите патрулни винаги носят въжета около кръста си през зимата. Най-трудното… при такава трагедия е да си онзи, който спира. Старите хора ще те разберат напълно.
Гриф примигна, за да махне влагата от очите си, и преглътна.
— Разбрахме се Орниг да остане, а аз да отида за помощ. Препусках страшно бързо! Само че трябваше аз да остана. — Преглътна отново. — Когато се върнахме, създателите бяха свалени от дърветата. Може би Орниг е искал да ги премести на по-удобно място. Само че и той бе изпаднал в транс. Сигурно е опитал нещо. — Гриф направи кратка пауза. — Падаше си по Брин.
Даг кимна разбиращо и се пусна от Копърхед, за да огледа дъбравата по-отблизо. Само да намереше някое дърво за подпиране. Не, не този рожков с острите бодли. Хареса си една дива череша и хвана стъблото й. Трима от четиримата лечители на отряда обикаляха между постелите. Осем легнали. „А има и други, изложени на риск“. Някой беше запалил огън и вареше нещо — вода за пиене, лекарство?
Струваше му се, че в цялата картина има нещо нередно.
— Защо не сте ги преместили от опустошената територия?
Мари, Дирла и Рази бяха слезли от конете и бяха чули разказа на Гриф. Рази придържаше юздите на коня на Ютау, който едва се крепеше на седлото. Даг не беше сигурен дали въобще възприема нещо от ставащото.
— Опитахме — обясни Обайо. — Но ако отдалечим някого на повече от сто крачки, спира да диша.
— Сигурно сте си изкарали акъла първия път — обади се Мари.
— О, да. Вчера, посред нощ.
— Освен това, ако убиеш някой от глинените в дупките, хората започват да пищят в съня си — добави Гриф. — Много е изнервящо, така че спряхме да го правим.
— Реших — продължи Обайо, — че като убиете злината, оплитането ще се разпадне. Мислех да оставя няколко души да ги наглеждат и да поведа останалата част от отряда след вас. Само че казвате, че злината е унищожена, а проклетото оплитане стои.
— Дирла я уби — обясни Даг. — С ножа на Мари. Това ти беше първото лично убийство, нали? — Беше му неприятно, че похвалите и празненствата, които заслужаваше, щяха да бъдат прескочени заради новата криза.
Дирла кимна отнесено и се намръщи към лежащите фигури.
— Може ли да има друга злина? И затова връзката да продължава?
Даг се опита да обмисли тази идея, но мозъкът му бе станал на каша. Интуицията му казваше, че ситуацията не е такава, но не можеше да го обясни с думи.
Мари му се притече на помощ.
— Не. Защото нашата злина щеше да нападне втората, а нямаше да си губи времето с фермери и Езерняци. Злините не се съюзяват, те се изяждат.
— И аз така си мислех — отвърна Дирла. — Но защо това не спира след смъртта й, както влиянието над робите и глинените?
Влудяващ въпрос. Това беше свързано с Езерняците.
— Добре — въздъхна Даг. — Вчера успяхме да им дадем вода. Ако успеем пак да ги напоим и ги нахраним с нещо, може би супа, ще спечелим малко време.
— Вече го правим — каза Обайо.
„Браво“.
— Трябва ни време да помислим. Ще изчакаме съгледвачите и тогава ще решим. Мисля да разделя отряда. Ще пратя известен брой доброволци да помогнат на местните в прочистването, а останалите могат да тръгнат към дома утре сутрин. — За да премахнат възможността опразнената от патрули Олеана да се окаже пред подобен проблем следващия сезон.
Притеснението заради необичайното оплитане сякаш бе заразно. Даг не можеше да прецени дали безпокойството му е заради създателите, или заради разсеяните им болногледачи.
— Проклятие! Искаше ми се Хохари да е тук. Тя непрекъснато работи с хорските същности. Може би щеше да има някакви идеи. — Със същия успех можеше да си пожелае лешоядите да го вдигнат и да го отнесат у дома. Въздъхна и погледна изтощените си другари. — Всички, които участваха в ударната група, са свободни. Вървете в лагера, яжте, почивайте, правете каквото искате. Ютау, ти си в болнични до второ нареждане. — Още една причина да мечтае за лечителката.
Ютау се надигна и изръмжа:
— Да бе! Ти пострада повече от мен. Като знам как се чувствам, се чудя как още стоиш на крака?