Даг не искаше да обсъжда този въпрос точно сега. Макар и неволно, Ютау бе единственият незаслонен патрулен в момента, когато Даг бе нападнал злината. Какво ли бе почувствал? Явно не бе усетил трагичния опит на Даг да изтръгне същността на създанието.
— Добре, докато не нареди Рази. — Рази се ухили и го поздрави с доволен жест. Ютау само изсумтя. — Аз мисля да легна след малко.
— Насред опустошението ли? — попита колебливо Соун.
— Не искам да съм на една миля, ако нещо внезапно се промени.
Мари дръпна Соун за ръкава.
— Щом казва, че ще си легне сам, недей да спориш за подробностите.
Младежът я погледна весело и застана до Дирла.
— Мари, тази нощ спах повече от теб — обади се Даг.
— Не знам какво беше това снощи, но със сигурност не беше сън. Спящите хора могат да бъдат събудени.
— Чакайте, за какво става дума? — попита Обайо.
Ютау се надигна на седлото и погледна иронично Даг.
— Снощи злината почти изтръгна същността ми. Даг й налетя и я убеди да се заеме с него.
— Да не е изтръгнала твоята? — попита изумено Обайо.
— Малко.
— Това не е ли като да си малко мъртъв?
— Горе-долу.
Обайо се усмихна несигурно и Даг се зачуди дали наистина не прилича на труп. Определено не беше приятна гледка. В същото време Искрицата със сигурност щеше да му се зарадва. Представи си изражението й, когато се прибереше в лагера, щом всичко свършеше. Дали щеше да зареже работата си и да се хвърли в прегръдките му? Това бе първата приятна мисъл от часове. По-скоро от дни.
Май почти бе заспал прав, когато един глас прогони видението от главата му. Идеше му да изкрещи, за да го върне поне за миг. Вместо това се насили да си поеме дъх и да се обърне.
— … може да изпратим вестоносци — тъкмо казваше Обайо. — Искам да предупредим Феърболт, преди да изпрати подкрепления.
— Да, разбира се — промърмори Даг.
Дирла, която в същото време говореше с Мари, вдигна глава.
— Сър, искам аз да отида.
Даг понечи да й каже, че в момента не е на служба, но осъзна, че така тя ще има възможност да се прибере първа. Освен това, ако пратеше нея, щеше да си спести писането на доклад в сегашното си състояние. Дирла можеше да разкаже на Феърболт всичко с най-големи подробности.
— Ти уби злината, Дирла. Можеш да правиш каквото си искаш.
— Благодаря — каза тя доволно.
— В такъв случай имам подходящ партньор за нея — намеси се Обайо. — Жената на горкия човек се готвеше да ражда, когато тръгвахме. По волята на боговете може и да се е забавила.
Добре. Тъкмо щеше да докладва на Феърболт действията на другата част от отряда.
— Чудесно — съгласи се Мари. — Тъкмо няма да се мотае по пътя.
— Ще ви трябват свежи коне…
— Даг, ние ще се оправим — обеща Рази.
— Да, да. — Това бяха рутинни задачи. — Дирла, кажи на Искрицата… кажи на всички, че скоро ще се приберем.
— Разбира се, капитане.
Обайо повдигна Мари на коня й и тя поведе патрула, с изключение на Соун и Дирла, към лагера. Даг се престори, че прави инспекция на тресавището, за да вдъхне сигурност на Обайо и Гриф. За съжаление можеше да използва само очите си, защото усетът му бе все още здраво заслонен.
— Вчера имаше една мъртва жена.
— Увихме я и я оставихме пред една от шатрите. Надявам се, че някой от местните ще се появи и ще я идентифицира, преди да се наложи да я погребем. Което, като гледам жегата, ще е най-късно утре.
Даг кимна и продължи.
Осакатените животни в дупките бяха все така отблъскваща гледка. Петимата създатели и тримата патрулни бяха прибрани на сянка и лежаха на постели. Онези, които се грижеха за тях, бяха също толкова плътно заслонени и се движеха на сляпо.
Имаше чувството, че да отвори усета си ще е като да махне превръзка от рана на корема. Сякаш вътрешностите му щяха да се изсипят на земята. Откри, че Соун и Дирла са разседлали Копърхед и са опънали постелята му на едно равно и сухо място. И те не бяха спали отдавна. Защо трябваше да са толкова проклети досадници? Проклети хлапета… Щом седна, разбра, че повече няма да се изправи. Загледа се разсеяно във връзките си и си спомни как след убийството на последната злина бе прекарал нощта с Искрицата на пода на фермерската кухня.
Мислите му все още блуждаеха, когато Соун и Дирла коленичиха и започнаха да го събуват. Това, че не им се скара, бе показателно.
— Искаш ли нещо за ядене? Пиене? — попита Дирла.
Даг поклати глава. Докато яздеха, бе успял да хапне няколко резена сушен плънкин. Не му се ядеше. Нищо не му се правеше.
Соун остави ботушите му отстрани и погледна към мочурището.
— След колко ли време ще се възстанови? Векове?
— Сега изглежда зле, но злината е била тук само няколко дена и опустошението не е пълно. За няколко десетилетия ще се оправи. Може би аз няма да съм жив, но ти вероятно ще го дочакаш.