А може би не. Съществата все още бяха живи, въпреки че не растяха. Значи все отнякъде черпеха същност, макар и бавно. Единственият източник наоколо бяха създателите и тримата новооплетени патрулни. Съмняваше се, че изтерзаните им тела могат да понесат още много. Какво ли щеше да стане, ако не успееха да прекъснат проклетата връзка?
По-слабите създатели щяха да умрат първи. Тежестта щеше да се разпредели между останалите и те нямаше да изтраят дълго. Вероятно всеки следващ щеше да умира по-бързо. Накрая вероятно глинените също щяха да умрат. Дали всичко щеше свърши от само себе си? Или имаше и някакви други елементи, скрити в самото оплитане?
Нямаше как да разбере, без да отвори същността си. А всеки, който я отвореше, биваше всмукан в оплитането.
„Боли ме главата. Боли ме същността“. Може би утрото щеше да донесе по-добър съвет. Или по-добри съветници от един стар патрулен в особено лоша форма. Даг въздъхна, надигна се и тръгна към постелята си.
Сутринта донесе основно разсейване. Двама от разузнавачите, изпратени на юг, се върнаха и докладваха за хаос, точно според предвижданията му. Навсякъде имаше разпръснати фермерски и Езерняшки бежанци, но хората постепенно научаваха за смъртта на злината. Към обяд се появиха двайсетината бежанци от Боунмарш. Даг изпрати няколко доброволци да им помогнат в погребването на загиналите, включително мъртвата създателка. Трябваше да видят дали могат да извадят нещо полезно от останките на лагера и да го изпратят в другите Езерняшки поселища, които щяха да поемат двете хиляди бежанци. Очевидно за хората в Рейнтрий се очертаваше тежка зима. Поне жертвите в Боунмарш се оказаха относително малко. Никой не знаеше какво е положението с фермерския град, под който се бе появила злината.
Трима от местните се съгласиха да останат и да се грижат за създателите и нещастните им спасители. Създателите вече си имаха имена и истории, които му бяха надлежно разказани. Не беше сигурен, че това му помага много. Все пак отпрати останалите заедно с ескорт от патрулни и молба да му изпратят колкото се може повече лечители и други експерти, които биха имали представа как да се измъкнат от ситуацията. В интерес на истината, не възлагаше големи надежди. Най-вероятно в момента всички лечители в Рейнтрий бяха затънали до гуша в работа.
Повече се надяваше на двадесет и петте човека, които бе изпратил вкъщи. Те трябваше да предупредят лагера за очертаващата се продоволствена криза и да помолят Хохари или някой друг достатъчно опитен майстор да дойде на помощ. Даг избра с него да останат най-добрите лечители сред патрулните, както и някои от по-възрастните жени, имащи богат опит в грижите за хора, които не могат да се хранят и да ходят сами. Тоест, за деца, но и това щеше да свърши работа.
Не очакваше, че те ще се заемат и с него.
— Даг — почна направо Мари. — Торбичките под очите ти са толкова черни, че приличаш на енот. Накара ли някой да те прегледа?
Беше намислил да повика някой от най-добрите полеви лечители за тази цел, но по-настрани. Всъщност Мари беше в челото на списъка по опит и умения с усета. А и ако накараше някой друг, тя щеше да притисне нещастника и да изкопчи всички подробности само за минути. Можеше да й спести малко усилия.
— Идвай — въздъхна той и Мари кимна с мрачно задоволство.
Заведе я до пъна, на който бе седял нощес, седна и предпазливо се отвори. Трябваха му няколко минути, за да го направи, и накрая бе привел глава почти до коленете й. „Все още боли“.
Мари изсъска през зъби, което за нея си беше също толкова плашещо, колкото ругаенето.
— Това не изглежда никак хубаво. Каква е тази черна гадост?
— Нещо като заразяване на същността. Случи се, когато… — за малко щеше да каже „изтръгнах същността на злината“, но го промени, — когато отвлякох вниманието на злината от Ютау. Сякаш парчета от нея полепнаха по мен и почнаха да ме изгарят. Не можех да ги махна. Затова се заслоних и припаднах.
— А аз си мислех, че просто ти е изтръгнала същността. Ама как само го казах: „просто“, като на Ютау. Боли ли те? Би трябвало да боли.
— Да. — Даг обърна усета си навътре и затвори очи, за да огледа по-добре. Две от сивите петна в лявата му ръка се бяха слели като две капки вода. „Губя същност“.
— Искаш ли да пробвам нещо? — попита Мари колебливо. — Подсилване или пък направо сливане?
— Не съм сигурен. Не искам това да полепне и по теб. Подозирам, че е — „смъртоносно“ — опасно. По-добре изчакай. Не е като да съм припаднал.
— Не си се и пръснал от здраве. Това е по-различно от нараняването на Ютау. При него се вижда, че с времето ще се оправи. А твоето е извън компетентността ми. Трябва ти истински лечител.