Беше доволен, че викът на Соун го откъсна от тези мисли.
— С кое да започна? Най-голямото?
— Най-малкото? — обади се Мари; гледаше намръщено създателката в краката си.
— Не съм сигурен, че има значение — отвърна Даг. — Просто си избери едно.
Соун застана над една от дупките и замахна с вик. Отвътре се чу скимтене и пляскане и изхвръкна кал. Соун се намръщи, отстъпи една крачка и замахна отново.
— Какво беше? — извика Мари.
— Бобър. Или пък видра. — Соун отскочи назад с отвращение, докато пляскането заглъхваше.
Писъкът на Каро привлече вниманието на Даг. Всички оплетени се мятаха в постелите си и издаваха животински звуци, сякаш ги болеше. Другите двама патрулни на пост се надигнаха разтревожено. Даг едва се сдържа да не потърси нещо, което да постави между зъбите им.
Дишането на Артин стана съвсем накъсано. Каро долепи ухо до гърдите му.
— Даг, това не е хубаво.
— Соун, спри! — извика Даг и се наведе от другата страна на Артин. Устните на ковача бяха добили оловен оттенък, клепачите му потрепваха.
— Сърцето му пърха като крила на яребица.
„Точно преди да я уцелиш със стрела?“ — довърши Даг недоизказаната мисъл.
— Проклятие, няма да издържи…
Соун се върна при тях. Не каза нищо. Даг виждаше, че погледът му е изпълнен със страх и вина. „Не е нужно да поемаш и този товар, момче“. Но все някой трябваше.
Може би щеше да пристигне помощ, но как да опазят създателите живи? „Някак си“. По някаква причина си спомни отчаяната атака срещу леговището на злината край Гласфордж. „Дали пък това няма да помогне?“
— Ще опитам сливане на същности — каза Даг рязко и се намести по-удобно. — Ако мога да върна сърцето му към правилния ритъм… — Както беше направил със Соун.
— Даг, недей! — извика Мари.
Вече бе започнал да отваря същността си, за да проникне в другото тяло. И двамата изпитваха болка, но поне сърцето на Даг биеше по-нормално. Осъзна колко му е липсвал усетът през последните дни. Сякаш важна част от тялото му бе ампутирана. „Хайде, Артин, танцувай с мен“.
Отдъхна си, когато усети, че сърцето и дробовете на ковача се връщат към стабилния ритъм. Този път не изпита такава болка, като при раняването на Соун, но виждаше колко е крехка същността на създателя и колко близо е до смъртта. Дали и другите бяха толкова слаби? Той разпростря усета си още повече.
Същностите на всички Езерняци бяха обвити от десетки хиляди сиви нишки. Те се съединяваха и потъмняваха, докато се разпростираха към дупките на глинените. А техните същности бяха още по-странни, с черен оттенък и неприятно човешка форма. Животинските им тела напразно опитваха да се нагодят към тази трансформация. И умираха от глад в това си състояние.
Остатъците от злината в същността на Даг пулсираха със същия ритъм като мрежата, която бе оплела създателите. Той изпита внезапен ужас, че точно тези частици са причината тази мрежа все още да съществува. Нима трябваше да умре, за да я разкъса? „Не!“ Наистина имаха сродство, но петната в ръката му приличаха на обикновено подсилване, макар и да имаха точно обратния ефект.
Опита се да разбере какво усеща. При нормалното създаване майсторът побутваше и оформяше същността на обекта, за да я направи още по-здрава. Също като старото му непробиваемо палто. При лекуването същността се отдаваше без оформяне, та пациентът по-лесно да я абсорбира. Сливането на същности, както бе направил преди малко с Артин, беше като танц. Осъзна, че поробването на фермери от злината е също такъв танц. Обаче изключително мощен, за да работи толкова комплексно и на такова разстояние. Само че трябваше да бъде поддържан непрекъснато, както бе видял по време на последното убийство, и изчезваше, щом злината умреше. Освен това имаше ограничен обхват и затова злината трябваше да се движи с армията си.
Това тук имаше обхват от няколкостотин крачки, но беше надживяло създателя си. Продължително, мощно, ужасяващо… познато. Познато ли? „Къде съм виждал нещо подобно? Кое създаване надживява майстора си и едновременно с това запазва същността му, без да се абсорбира от получателя?“
„Споделящите ножове“. Макар и в по-малка степен, но също толкова сложно. Същността на пречистения нож се оформяше като контейнер за бъдещата смърт на донора и я запазваше плътно. И я превръщаше в нещо смъртоносно за злините.
Дар сигурно отдаваше по нещо от себе си с всеки произведен нож. Хората го осъзнаваха и затова се отнасяха към създателите на ножове с такова уважение. Колко ли изтощаващо беше? Отново и отново, и отново. Нищо чудно, че Дар бе толкова затворен.