— Ако нямат една стена, се водят шатри, а не постоянни постройки, и не трябва да бъдат изгаряни на всеки десет години — каза Даг.
— Какво?! — Фаун сбърчи нос.
— Можеш да го наречеш религиозно вярване, макар че по-скоро става въпрос за спор. Теоретично Езерняците не трябва да строят постоянни постройки. Градовете са мишени, както и фермите. Както и всичко, в което си вложил толкова много, че да не можеш да го зарежеш и да избягаш. Фермерите биха се защитавали до смърт. Езерняците ще отстъпят и ще се прегрупират. Разбира се, на този остров не го спазваме много стриктно. Единствените сгради, които се изгарят на всеки десет години, са проядените от термити. Според някои един ден ще си платим скъпо за отпускането. Аз лично не се тревожа особено за подобни неща.
Фаун поклати глава. „Май ще имам доста за учене“.
Подминаха още няколко места с подобни сгради. Всяко имаше кей, или може би беше вързан сал. На едно място имаше странна дълга и тясна лодка. От комините излизаше дим, а по просторите висяха изпрани дрехи. Срещаха се малки зеленчукови и овощни градинки, както и пчелни кошери.
— Колко Езерняци живеят тук?
— През лятото около три хиляди. Има още две островни вериги, които са твърде отдалечени, за да прокараме мостове. На тях има още около четири хиляди. Ако искаме да се видим, трябва да гребем две мили или да яздим към двадесет. Други хиляда живеят целогодишно в Беърсфорд, за да го поддържат. По същия начин и тук остават към хиляда души през зимата. Езерото Хикори е един от най-големите лагери в Олеана. Но затова пък ни се пада най-голямата територия за патрулиране. Плюс това пращаме два пъти повече разменни патрулиращи, отколкото получаваме. — В гласа му се усещаше нотка на гордост, макар последното твърдение да приличаше на оплакване. Даг кимна към нещо, което Фаун не виждаше, и й направи знак да отбият от пътя. След малко се чу тропот на копита и дрънчене на сбруя.
Беше патрул, яздещ в колона по двама, и й напомни за момента, в който бе видяла Даг и Мари при кладенеца. Сякаш оттогава бе минала цяла вечност. Само че тези изглеждаха отпочинали и необичайно чисти. Вероятно тепърва поемаха нанякъде, готови да преследват кошмарната си плячка. Повечето познаваха Даг и започнаха да го поздравяват радостно. Той не можеше да им отвърне, заради превръзката на дясната ръка и юздите, увити около лявата, но се усмихваше и кимаше. Патрулът не спря, но не един и двама се извърнаха, за да огледат добре двойката.
— Хората на Бари — каза Даг, докато гледаше как се отдалечават. — Двадесет и двама.
Нима бе успял да ги преброи?
— Това, че са двадесет и двама, добре ли е, или зле?
— Не е зле за това време на годината. Сезонът беше тежък. — Той смуши Копърхед и отново поеха на път.
Фаун отново се замисли как ли ще се развие животът й. Във фермата двойката можеше да работи усилено, заедно или поотделно, но все пак щяха да се виждат по време на хранене и да си лягат заедно всяка вечер. Даг едва ли щеше да я вземе на патрул. Вероятно щеше да остава тук по време на дългите му отсъствия и да очаква кратките му завръщания. Поне докато Даг не остарееше твърде много. Или не го раняха твърде тежко, или пък въобще не се завърнеше. Умът й всячески се опита да отхвърли подобни мисли. Щом щеше да остане с тези хора, трябваше да се приспособи към тях. Добри работници се търсеха навсякъде, така че сигурно щеше да си извоюва място.
Даг спря на един разклон. Десният път продължаваше покрай брега и Фаун го огледа с интерес. В далечината се чуваха весели викове и някакво пеене, но не можеше да различи думите. Даг изправи рамене и тръгна по левия. След половин миля дърветата отново се разредиха и се появиха отблясъци на вода. Пътят излизаше на друг, който обикаляше северното крайбрежие, а може би беше част от дясното разклонение, обикалящо целия остров. Даг отново зави наляво.
След малко стигнаха разчистено пространство, на което имаше няколко дълги дървени постройки с по четири стени и множество коневръзи. Нямаше зеленчуци и пране, мяркаха се само няколко плодни дървета. От другата страна на пътя имаше истинска плевня, макар и малко ниска. Първата, която Фаун виждаше по тези места. Имаше и няколко заградени ливади, но в момента почти нямаше коне. Три малки черни прасета се въртяха около дръвчетата. Във водата бе изграден широк пристан.
Даг спря Копърхед до един коневръз пред дървена сграда и се протегна.
— Стигнахме. — Усмихна се на Фаун.
Според нея усмивката му бе твърде крива дори за неговото настроение.
— Това не е къщата ти, нали?