Фаун преглътна, кимна и излезе, а останалите продължиха дискусията си. Без нея. Нормално, след като не беше Езернячка.
Вървеше между лечебницата и щаба и потриваше лявата си ръка. Пулсирането, което отекваше чак в главата й, беше влудяващо. Последно, Езерняшка съпруга ли беше, или фермерска? Хората не можеха да прескачат просто така между двете по свое усмотрение.
Имаше едно нещо, в което бе много опитна, и това бе бягането от къщи. Първото правило беше да не позволяваш на хората да спорят с теб. Как бе могла да го забрави? Тя стисна зъби и зави към щаба на патрулните.
Двама мъже разглеждаха някакъв дневник и вдигнаха глави, щом влезе.
— Феърболт го няма.
— Знам — отвърна Фаун безгрижно. — Току-що говорих с него при Хохари. — „Което си е съвсем вярно, нали?“ По-късно никой нямаше да може да я обвини, че е излъгала. — Трябва да взема една от картите му. Ще я върна по-късно.
Патрулният сви рамене и кимна. Фаун се намъкна в стаята с дъската, бързо нави картата на Рейнтрий, тикна я под мишница и излезе с усмивка.
След това отиде до Кобилешкия остров и намери едно от момичетата на Омба.
— Искам си кобилата. Мисля да я изведа да се поупражнява малко. — „Само към стотина мили“.
— Има нужда — призна момичето и след няколко секунди се сети: — О, да. Забравих, че не можеш да я призовеш. — Грабна едно въже и тръгна из пасището.
Фаун се възползва от това и набързо напълни една торба с овес, като за три дена. Дали беше кражба да вземе това, което кобилата й така или иначе щеше да изяде? Реши да не повдига моралната страна на въпроса. Мислеше си дали да не тикне торбата под полата си, но щеше да ходи трудно. Спомни си за крадеца в Лъмптън Маркет и метна торбата на рамо, сякаш това бе напълно нормално. Момичето се върна с Грейс и въобще не каза нищо.
Фаун се върна в шатрата Блуфийлд, преоблече се в дрехите за езда и опакова багажа си. Извади споделящия нож от сандъка и го овеси на врата си. След това закачи на колана си стоманения, който й бе подарил Даг. Натъпка дисагите с плънкини, докато не се уравновесиха с торбата с овес. Достатъчно храна за едно фермерско момиче на тридневно пътешествие.
Най-накрая извади перо и мастило и написа кратка бележка на парче плат. „Скъпи Катагус и Сари. Отрядът на Даг е убил злината, но той е ранен и аз отивам при него, защото имам право като негова съпруга. Питайте Дирла за подробностите. Скоро ще се върна. С обич, Фаун“. Закрепи го на каишките на входното платнище, откъдето се виждаше, без съвсем да бие на очи. След това оседла Грейс, привърза дисагите и я яхна. Десет минути по-късно бе минала по моста.
14.
На залез-слънце вече бе изминала двадесет и пет мили от езерото Хикори. Последните часове бе редувала препускане с по-бавен ход, за да постигне баланс между скоростта и издръжливостта на Грейс. Беше успяла да обмисли нещата, макар че основните й притеснения бяха да не обърка пътя. Картата на Феърболт не беше толкова успокояваща, колкото се надяваше. Според Езерняците пътищата бяха пътчета, пътчетата — пътеки, а пътеките въобще не се различаваха от околността. Така че не беше съвсем недоволна, когато чу зад себе си конски тропот.
Обърна се. Иззад завоя се показа едър патрулен, следван от Хохари, чирака й Отан, който водеше един товарен и един резервен кон, и още един патрулен, яздещ отзад. Фаун не се помъчи да препусне напред, но и не спря. След малко я настигнаха.
— Фаун! — извика Хохари. — Какво правиш тук?
— Яздя трътлестия си кон — отвърна тя кротко. — Казаха ми, че се нуждае от упражнения.
— Феърболт не ти разреши да идваш с нас.
— Не съм с вас. Аз съм си сама.
Хохари засмука долната си устна и присви очи.
— Връщай се, фермерке — обади се Отан. — Не можеш да вървиш след нас.
— Аз съм пред вас — отбеляза Фаун. — Но щом искате, минавайте. Нямам нищо против.
Хохари погледна двамата патрулни, които вече яздеха един до друг отзад.
— Не ми се иска да се разделям с един човек, за да те върна вкъщи.
— Никой не те моли.
Лечителката си пое дъх.
— Но ще го направя, ако ме принудиш.
Фаун спря и погледна двамата здравеняци. Те щяха да изпълнят дълга си. Това си беше мания при патрулните. Ако й лепнеха един от тях, със сигурност щеше да я върне в лагера, при това с лошо настроение. Патрулните не обичаха да се разделят от партньорите си.
Реши да опита още веднъж.
— Хохари, моля те, нека да дойда с вас. Обещавам, няма да ви бавя.
— Това не е проблемът, Фаун. Става дума за собствената ти безопасност. Ти нямаш място тук.
„Много добре знам къде ми е мястото. До Даг“. Фаун потърка лявата си ръка и се намръщи.